𝒫𝓇𝑜𝓋𝑒 𝓎𝑜𝓊𝓇 𝒾𝓃𝓃𝑜𝒸𝑒𝓃𝒸𝑒 (Докажи невинността си)

Part 19

КЕЙТЛИН

Бурята бързо се разрази. Едри капки дъжд барабанеха по прозорците на цветарницата. Ароматът на цветята се смеси с този на дъжда. Прелест. Любимият ми аромат.

Подреждах новите свежи лалета и гледах как хората притичваха по улиците ,за да стигнат до сухо и топло място.

Как ли е Джеф? Дали има къде да се скрие? Не го видях на ъгъла на улицата ,където по принцип стоеше и се молеше за късче хляб. Понякога ,когато завалеше го подслонявах при мен, в цветарницата. Дали му е студено? Със следващата ми заплата щях да му купя нови обувки ,неговите бяха извехтяли и накъсани. Кой ще го приюти в този ужасен порой?

Реших да направя чай и да почакам. Може би щеше да дойде.

.

ДЖЕЙКЪБ

Апартаментът ми наистина имаше крещяща нужда от ремонт. И то спешен.

Направих си някакво подобие на легло. Няколко завивки върху дюшек. Старата махагонова маса и дървеният стол бяха единствените мебели останали от предния собственик. Щяха да свършат работа за сега.

Първо -тръбите ,второ -електроинсталацията ,трето -замаска, четири -мебели. Такъв бе планът.

С тръбите вече се бях заел. След хиляда зора този следобед и два пъти окъпване от спуканите тръби вече имах опит. Както и напредък.

Облякох си сивия анцуг и горницата му. Бе време да потичам.

Гадното време не ме спря. Няколко капки дъжд не бяха нищо. Незнайно защо ,когато първата капка падна се сетих за нея. За последния път ,когато я видях. Очите ѝ. О тези очи. Странно ли е ,ако си призная ,че ги виждам ,когато се чукам с някоя жена? Дори и пред себе си не мога да го призная.

Сладкият ѝ меден глас. Начина ,по който прокарва езиче по устните си ,за да ги навлажни. Нежният поглед. Бавното повдигане на гърдите ѝ ,когато диша. Помня всичко. Всичко. До най-малката подробност.

Затичах по тясната уличка като с всяка крачка ускорявах темпото. Колкото повече ускорявах ,толкова по-силно започваше да вали. Колкото повече валеше ,толкова повече мислите ми се връщаха пак към нея. Защо? Защо по дяволите?

Идеята ,че тя е някъде там ,а аз не знам къде е ме влудяваше. Защо майка ѝ твърдо отказа да ми каже къде е? Питах не веднъж. Защото за малко не удуши дъщеря ѝ ,глупак такъв.

Тикнах я в затвора заслепен от болката си. Не мислех с ума , а със сърцето. Винаги съм знаел ,че сърцето е най-големият враг на човек......и въпреки това го оставих да диктува правилата.

Хората прибягваха покрай мен. Едни се криеха с чадъри ,други с якета и сака метнати върху главите им. Не им обръщах внимание. Виждах само един образ. Само едни очи.

Вече се стъмваше ,но топла светлина се пръскаше наоколо отразена от голямата локва пред мен. Изглеждаше уютно и топло, а на мен точно това ми трябваше.

Без да се усетя краката ми само затичаха натам. Сякаш нещо ме дърпаше натам. Към малката цветарница.

Отворих вратата и аромата на свежи цветя и ароматен английски чай ме лъхна. Звънчето на вратата издрънча в тихата обстановка.

Зад щанда стоеше момиче с гръб към мен. Светло кестенявата и коса се спускаше на леки начупени кичури чак до кръста ѝ.

-Джеф ,тъкмо си помислих ,че няма да дойдеш. Чаят е почти готов. Студено ли ти е? -каза нежно и загрижено тя ,докато слагаше мед в чашите.

Гласът ѝ. Същият тембър. Същите изящни бели пръсти. Косите. Можеше ли да е ......?

-Джеф? -тя се обърна ѝ очите ни се срещнаха.

В момента ,в който очите ни се срещната силен гръм процепи въздуха. Зениците ѝ се разшириха и тя си пое рязко дъх.

-Кейтлин. -прошепнах едва-едва пленен от нея. Ето те ,малко бягащо момиченце.

Всичко сякаш спря. Очите ни си говореха повече от всички думи на света. Ранените ни души отново се сляха в едно.

__________________________________

Пътищата им отново се пресякоха. Нали знаете думите: ако сме предопределени един за друг ,ще се срещнем отново.
Какво мислите ,че ще се случи? Ако историята ви харесва, моля споделяйте я с други читатели! Целувки и прегръдки!❤️❤️❤️