See You Again

"Началото"

"Скъпо дневниче,

Преди 20 години живота ми се превърна в ад. Преди 20 години живота ми отне най-ценното. И знаеш ли какво? Всичко това по моя вина. Преди 20 години за последно видях света извън тази дупка. Преди 20 години се случиха толкова много неща.

Позволи ми да ти разкажа за първите 10 дни от този ад и за времето преди тях.

Ще започна от деня, в който всичко започна.

Бях родила моето прекрасно момченце точно преди седмица. Беше удивително, имаше малко косичка, очичките му още бяха сиви и нямаха цвят. Най-красивото нещо на света.

На този ден със съпруга ми, решихме, че е време да разходим нашия прекрасен син за пръв път. Оставихме родителите ни в апартамента, който бяхме купили наскоро и излязохме. Те бяха дошли да видят новия си внук, толкова много се радваха.

(По време на разходката)

Ходехме бавно в учудващо тихия нюйоркски парк. Разказвахме му за първата ни среща тук, въпреки, че той не разбираше, как мъжът ми се блъсна в мен и поиска номера ми, само защото изпуснах пазарската си чанта и всички яйца в нея се счупиха. Но аз не вярвах на това. Дългата разходка определено ни умори, взехме си сладолед и седнахме на най-близката пейка, която погледът ни зърна.

Гледах съпруга си в очите, право в очите. Бяха толкова сини. Тогава за пръв от доста време поставих нежна целувка на устните му. Толкова много го обичах.

Минути мълчание и гледане в очите му и телефонът позвъня. Бяха родителите му. Бяха разтревожени. Адам рязко се изправи от пейката и ми каза да остана там. Заповяда да не мърдам и каза, просто да съм спокойна. Бях.

(Час по-късно)

Не знаех какво се случваше. Не знаех дали е станало нещо лошо. Не знаех нищо. Но просто интуицията ме водеше на там. Тръгнах към дома си.

Вървях, вървях и стигнах. Но май предпочитах на бях стояла още на онази пейка.

Видях горящата сграда, видях пожарникарите, видях полицията, която отцепваше района. Видях всичко. Видях и откъде идваше пожара. 1, 2, 3, 4, 5...нашия апартамент. Започнах да викам. Исках да вляза. Семейството ми беше вътре. Мъжът ми беше вътре. Виках силно. Един полицай дойде при мен и започна да разпитва, дали имам връзка със семейството. Кимнах леко с глава и той започна да говори. Каза ми, че е имало кражба, възрастни хора се обадили в полицията, че въоръжени мъже връхлетели в къщата и поискали всичко ценно. Когато пристигнали видели висок мъж да влиза в сградата. Бил облечен с бяла тениска и тесни дънки и имал черна буйна коса.

И знаеш ли кой е бил това, мило дневниче? Адам.

Каза ми, че минути след като влязъл, пожарът пламнал. Не го видели да излиза. Но видели крадците, подпалвачите. Все същите. Не успели да ги хванат. Колко жалко! Обясни ми още неща, които не исках да чуя. Обърнах се да видя сина си. Дали поне тази радост за очите ми все още е тук. Аз знаех, че е там. Нямаше сам да избяга.

Но знаеш ли какво? Мило дневниче, той не беше там.

Поогледах наоколо. Не видях никого да държи бебето ми. Единствената ми останала радост. Повиках един полицай, разказах му какво се случи. Започнах да викам, когато ми каза да съм спокойна. Започнах да викам, когато каза, че трябва да изчакаме 24 часа, за да го пуснем за издирване. Та той беше бебе. Нямаше да се върне сам.

Плаках, много. Но никой не обръщаше внимание. Възрастна жена дойде и ме прегърна. Каза, че знае как се чувствам. Каза, че убили сина и. Че полицията няма да помогне много. Каза, че сама да си помогна е най-доброто решение и най-доброто, което мога да направя за сина си. След като изгасиха пожара и подсигуриха мястото, за да могат криминалистите да огледат, влязохме. Всичко беше пепел. И тук-там нещо все още недостигнато от пламъците. Видях синджирче. Малко синджирче. На Адам. Аз му го подарих, когато разбрах, че съм бременна. Беше най-щастливият ден. Обичах го. Взех малкия подарък и го прибрах в единственото останало нещо - чантата ми.

Излязох от сградата, не исках да стоя там повече. Караше ме да се чувствам слаба и безпомощна.

Запътих по улиците. Питах всеки срещнат дали е виждал детето ми, всички отговаряха отрицателно.

Вървях пеша и стигнах до стария си апартамент, живеех там, когато се преместих от Чикаго, за да уча в Ню Йорк. Отключих го, вътре беше прашлясало и мръсно. Но нямах избор, това беше новото ми жилище в следващите дни...месеци...години. Никой не знаеше. Оставих чантата си и седнах на стария сив диван. Приближих колене към гърдите си и започнах тихо да плача. Как трябваше да постъпя сега, беше въпроса, който се въртеше постоянно в главата ми"

---------------------------------------------------------

Моля оставете коментар, за да знам дали ви е харесала и дали да продължавам :)