See You Again

"Ти"

(На сутринта)

Гледна точка на Мелиса

Събудих се от гадната аларма, която звънеше. Беше време да ставам, защото трябваше да изпратим Маура до летището.

Цяла вечер стоях сама, докато всички се веселяха на концерта. Русата старица ми каза да не ходя, за да може Найл да и обърне повече внимание и да не се привълзвал толкова много към мен, защото после съм щяла да изчезна от живота му. Не знам направо как си позволяваше да ми говори така. Бях ядосана, нервна и исках да удрям, да чупя, да крещя.

Отидох в кухнята, там седеше тя и четеше вестника, докато отпиваше от кафето си.

- Добро утро - поздрави ме тя, а аз просто я погледнах. - Има ли нещо? - ха, как смееше? Сякаш не знаеше. Продължих да мълча. - Мел? Станало ли е нещо? - изправи се и се приближи към мен. Отдръпнах се. - Ехо, притесняваш ме - каза, слагайки ръка на гърба ми, нежно разтривайки го.

- Разкарай се! - извиках.

- Мел - прошепна тихо тя и напусна кухнята.

Приготвих кафето и закуската си и седнах на масата. Тежък ден ме очакваше.

Отворих вестника и там пишеше за супер успешното турне на момчетата, почетох и станах да се оправям, защото Найл щеше да дойде скоро.

Облякох удобни дрехи и легнах на леглото, чакайки да ме повикат. Това не си случи след много дълго

Маура се провикна и аз излязох от стаята, нахлузвайки обувките си, а след това и заключвайки вратата от външната страна.

- Добро утро - поздрави ни Найл, усмихвайки се.

- Хей, как си? - попитах го.

- Тъжно - каза, правейки нацупена физиономия. - Мама си тръгва все пак - прегърна я и остави малка целувка на бузата и.

След като багажа бе натоварен, а ние готови, се качихме в колата и потеглихме към летището. Беше време.

(На летището)

- Довиждане! - казах студено, прегръщайки я.

- За негово добро, Мел! - прошепна тя. - Чао, обаждай се - каза ми вече с фалшива усмивка на лице.

Найл и Маура си взимаха довиждане, целуваха се, прегръщаха се. Найл, прегръщай мен.

(В колата)

- Найл - повиках го тихо, а той се обърна към мен. - Искам да поговорим.

- Защо? - попита учудено.

- Тайна, ще разбереш, ако дойдеш - усмихнах се, а той просто кимна и продължи да гледа пътя.

Слязохме от колата и се насочихме към разнебитиния вход. Качихме си по стълбите и аз извадих ключовете, пъхнах ги в ключалката и отключих вратата.

- Заповядай! - казах и го поканих на влезе в хола и седне на дивана. - Искаш ли кафе, чай?

- Вода, моля.

Налях вода и оставих чашата на масата до нас.

- Слушам, нещо станало ли е? С мама? С теб?

- Найл, случи се нещо. Нещо много оттадва и за което в момента много съжалявам - започваше да ме гледа странно. - Срещнах най-прекрасния мъж на света, омъжих се за него и забременях. Очаквахме малко момченце. Когато то се роди, беше най-щастливият ден в живота ни. Имаше тъмна косичка и сини очички, които тогава все още сивееха - русокоското ме гледаше странно. - Не ме гледай така, моля! Ще разбереш какво ти говоря - той просто кимна. - Един ден със съпруга ми решихме да излезем в парка, заедно с новороденото ни бебче. Родителите ни бяха дошли да го видят, но останаха в апартамента. Докато седяхме на една пейка в парка, получихме обаждане, че има натрапници в къщата. Мъжът ми тръгна и ми каза да остана да изчакам, но след като мина половин час реших и аз да тръгна. Когато стигнах около къщата имаше много полицаи и пожарникари, апартамента ни беше изгорял, заедно с всички вътре, включително и Адам, съпруга ми. Не можех да го понеса и виках, ревах. Обърнах се към малката количка, а вътре бебе нямаше. Огледах се наоколо. Нищо. Беше изчезнало, някой го бе взел. Търсих го дни, полицията също. Откриха самоличността на престъпниците, пък аз намерих тях и-и-и аз....убих ги. Бяха в старото полицейско управление, където открих и своето бебе. Две седмици бяхме непокътнати, когато полицията позвъня на вратата ми и ми каза, че съм арестувана. Взеха ми бебето, заключиха ме за 20 години. В затовора ми казаха, че детето ми било осиновено и жената, осиновила го, дойде веднъж за последно виждане. Оттогава не го бях виждала. Пропуснах цялото му детство и изключително много съжалявам за това, спомените от онези ужасни мигове още са в главата ми и нямат намерението да излизат - направих пауза, защото сълзите се стичаха по лицето ми. Найл ме прегърна.

- Толкова съжалявам, Мел! Но-но защо ми казваш това?

- Защото Найл...ти си моето малко изгубено бебе.

-------------------------
Надявам се новата глава да ви хареса :)