See You Again

"Стъпка напред"

Директорката учтиво ме помоли да седна в кабинета и и да я изчакам.

Влязох в голямата стая, беше боядисана в светло розово, имаше голямо бюро с два стола пред него. На бюрото имаше компютър и много документи. Явно да бъдеш директор изискваше много време.
Не чаках дълго и тя се появи. Поздрави ме и седна зад бюрото си.

- Е, с какво мога да ви помогна, госпожо?

- Преди 20 години моето дете е било оставено тук, вярвам за кратко и след това осиновено. Надявах се да ми помогнете да го намеря. Да имам някаква връзка с приемните му родители - говорех бързо, бях готова да заплача отново. Надявах се да помогнат.

- Съжалявам, госпожо, но не можем да Ви предоставим тази информация. Приемните родители са под закрила и ние нямаме право да нарушаваме това - отвърна тя.

- Какво? Но защо? Аз искам просто да намеря детето си. Нищо няма да им сторя. Та те са го отгледали! - повиших тон.

- Съжалявам! Вие може всичко да кажете, ако нещо се случи накрая ще съдят нас за даването на информация. Ако приемните родители и детето са искали да се видят с вас, те са щели да го направят. Отново наистина съжаляваме, но сега моля напуснете! - отвърна леко грубо и осъдително тя. Не я харесвах.
Госпожа Смит се изправи и отиде до вратата. Отвори я и ме изчака да изляза.

- Моля Ви, не знаете колко е важно! - бях толкова отчаяна, но жената просто ме изгледа.

Определено нямаше да се откажа тук. Те бяха единствената връзка със сина ми. И те щяха да ми помогнат.

Така е, не се отказах. От този ден нататък всеки свободен час бях там, стоях на дивана срещу секретарката и гледах право в кабинета на директорката. Гледах право в голямата врата и когато тя се отвореше, госпожата виждаше мен и ме молеше да напусна. Ставах и си отивах, без да правя скандали. Но на следващия ден пак се връщах. Така прекарах цели две седмици, през които да не забравя да кажа, изтеглих част от парите на родителите си и си купих лична кола. Такситата определено не бяха добра аутернатива за всекидневно разхождане. Също така пусках и хиляди кандидатури за работа, но никой не наемаше 44-годишна жена, току-що излязла от затвора. Нищо, че тази жена имаше висше образование. Както и да е.

В края на втората седмица директорката все пак се предаде, покани ме в кабинета си и ме попита за името на моето момче.