Имало едно време

5 - "Болка"

Имало едно време болка.

Тя беше там. С нейната топла усмивка стоеше пред мен в тъмнината и ме викаше с нежният си глас.

-Ела при мен, ангелче.-каза Ро

Опитах се да помръдна, но не можах. Сякаш нещо ме бе залепило за земята.

-Идиоти такива, не я оставяйте да умре!-чу се ядосан глас.

-За какво ни е? Тя изби едни от най-добрите ни мъже.-отвърна другият

-Точно това имам предвид, тя ни е нужна, а вие ще я спасите.-каза по-високо същия ядосан глас.

Огледах се от къде идваха тези гласове, но в тъмнината нямаше никой освен мен и Аврора. Трябваше да отида при нея, да я прегърна.

-Хайде, Даяна. Време е да дойдеш при мен.-подкани ме тя.

Успях да отворя устата си, но не можех да говоря. Аврора започна да се отдалечава, а в главата ми крясъците не спираха. Изведнъж хватката, която ме държеше се отпусна и започнах да бягам към Аврора.

-Губим я.-чуха се пак гласовете-Хайде, бори се момиче.

Игнорирах гласовете и продължих да бягам към Ро, настигнах я и точно когато се опитах да я хвана за ръката тя се изпари от погледа ми.

-Даяна, скъпа какво правиш тук?

Обърнах се и видях Аврора, цялата облечена в бяло, която бе вперила очи в мен. Този път езикът ми се развърза.

-Ти ме извика, Ро.-казах с тих глас

-Не, онова не бях аз.

-Но...-друг глас ме прекъсна

-Мисля, че това бях аз, Даяна.

Пред мен стоеше още една Аврора, но тя бе в черно. Какво по дяволите?

-Коя си ти? -попитах изплашено

-Аз съм Аврора, любов.-каза втората жена.

-Но .... Къде съм?-казах объркано.

-Ти си там, където си искала да бъдеш винаги.-каза жената с черната рокля.

-Мъртва ли съм?-попитах с треперещият ми глас.

-Не, Яна, все още не.-каза бялата Аврора.

-Даяна, не мислиш ли, че вече е време да си починеш. Не преживя ли достатъчно, скъпа? Колко дълго си мислиш, че ще продължаваш така, ако се върнеш там?-попита жената в черно. –Времето ти изтече Яна. Ела при мен и ще ти дам този спокоен живот, където болка не съществува. Ще бъдем заедно. Ти и аз.-каза черната Ро .

-Слънце, ти си най-силният човек, когото познавам.-каза бялата Ро- Приличаш толкова на майка си. Знам, че си преживяла толкова много за талкова кратко време, но повярвай ми накрая на тази история те чака щастливият край. Толкова си млада, имаш още дълъг път да изминеш. Аз ще съм тук, заедно с родителите ти и ще те чакаме, когато времето ти дойде, а има още много време докато това се случи. Ние вярваме в теб, Даяна, остана само ти да си повярваш. –каза като се усмихна и разтвори прегръдките си.

Погледнах към жената в черното. Беше ми писнало. Не искам този товар. Сърцето и психиката ми бе разбита. Не понасях това. Искаше ми се да заплача, но си спомних как навремето Аврора ми каза, че сълзите не ни помагат. През очите ми започнаха да минават всичките ми спомени с Ро. Как постоянно ми разказваше приказки, как ме милваше преди да заспя, как ми казваше колко силна бях, как съм имала път, който съм трябвало да следвам, как не съм се плашела от нищо и никой не можел да сломи духът ми. Аврора беше права. Аз бях силна, бях родена в този свят на болка и страдание, знаех как да се справя с тях, а времето ми изобщо не бе дошло. Не и преди да приключа с отмъщението.

Погледнах Ро в черната рокля, а тя разтвори прегръдката си по- широко.

-Съжалявам, Ро, но няма да е днес.- казах като пристъпих напред към жената в бялото и обвих ръце около нея.

Внезапно двете жени изчезнаха и започнах да падам с бясна скорост в мрака. Секунди по-късно усетих силна болка в рамото и корема, а болката в главата не се понасяше.

-Жива е, Рет.-чух женски глас

Опитах се да си отворя очите, но силите ни ми достигнаха.