Имало едно време

2 - "Бягай"

Имало едно време ДеЖавю.

Тичах. Тичах към селото с пълна сила. Бях чакала толкова много за това.

Знам. То не бе много. Не бе нищо сравнение с това за което Аврора ми бе разказвала, но исках да разгледам това, което ми се дава. Исках да се запозная с хора, да общувам с тях, да играя с тях, да разгледам начина им на живот.

Аврора не ми позволяваше да излизам. Винаги казваше, че хората са опасни и не може да им се вярва (според ме преувеличаваше), не си мислете, че не я обичам. Аврора е майката, която нямах, тя ме научи на толкава неща, грижи се за мен и ме обича, за това човек няма как да се отплати. Ро беше на 46 и изглеждаше много добре за годините си. Имаше малки бръчици на челото.Ро казва, че аз съм и създавала една при всяка пакост. Обичах очите и, бяха майчинските очи. Нали знаете. Тези, които ни прегръщат и в прегръдката им ни топлят.

Аз не познавам истинските ми родители, но Ро всяка вечер ми разказва за тях. Винаги казва, че съм приличала изцяло на майка ми. Аврора ми разказа как навремето е отгледала мама, защото родителите и починали от някаква коварна болест, разказа ми как родителите ми се срещнали и се влюбили, но така и не ми разказа как са си отишли. Бе казала, че баща ми до последен дъх ни бил защитавал.

Имам различни теории за това, всеки ден измислям по една нова. Дали аз съм виновна за това? Може да са се разболяли като родителите на майка ми или разбойници са ги нападнали и убили? Защо просто не може да ми каже, какво е станало с тях....

Селото беше малко, но красиво. Аврора беше казала, че това е едно от малкото места на които човек можел да бъде спокоен в днешно време. Имало хаус. Това беше казала тя, нито дума повече, ни по -малко.

Деца тичаха и играеха по уличките, малките магазинчета бяха отворили, пекаря вече беше опекъл хлябът, старците вече бяха седнали в кръчмата, а жените бяха на пазар. Всичко беше както книгите го описваха, защо Аврора не осъзнаваше колко бе хубаво? Защо не ми позволяваше да идвам тук и ме плашеше с историите за лошите хора?

-Коя си ти? Не съм те виждала тука.-рече едно тъничко гласче.

Уплаших се. Спомних си какво ми беше казала да направя Ро. Обърнах се и пред мен беше малко момиченце може би на 6-7. Как бих могла да я ударя, тя беше дете, беше невинна, не ми бе направила нищо.