Имало едно време

3-"Оцелей"

Имало едно време самотата.

8 години по-късно

Запитвали ли сте се как живота предприема този огромен обрат и то за няколко секунди? Нали знаете. Живееш си в една посока дълги години, а после живота завърта посоката на 90 градуса - после пак и пак.

Ние хората сме създадени за една среда. Да се приобщим към нея и да се слеем. Изпълняваме едно и също всеки ден. Свикнали сме с това.

Моят живот се въртеше около онази къщичка с Аврора, но когато живота завъртя пътя - останах сама. Сама в големият свят и то само на 9. Каква ирония, нали ? Толкова много исках да опознавая света до онзи ден, а сега ми се иска да не се бях раждала за да видя този свят.

Спомням си как се бях върнала няколко дни след убийството на Аврора за да видя какво бе останало. От малката къщурка беше останала само пепелта. Зрението ми беше замъглено от сълзите, които от няколко дена не спираха да се стичат по бузите ми. Краката ми не издържаха и се стоварих върху пепелта. В този момент погледнах нагоре към синьото небе и се заклех в Аврора, че ще отмъстя за смъртта и.

В съзнанието ми бе пълна каша. Нищо нямаше смисъл. Защо нас? Какво им бяхме сторили? Какво искаха от мен? До ден днешен нямам отговор.

Така след 8 години съм тук, високо на едно дърво, пушейки една от последните цигари, наблюдавайки режима на един от лагерите.

„Полунощ" беше следващата ми жертва. Трябват ми храна и оръжия за да живея. Света бе жесток. Хората се избиваха. Разбрах историята от една старица, която ми даде хляб преди 7 години, как се появили лагерите, каква била тяхната задача и как краля откачил. Разбрах и за Надеждата и как всички я забравили.

В началото обикалях изоставените села и градове, като единствената ми цел бе храна и водат, но когато и това не можех да немеря започнах да се вмъквам тайно в лагерите за да крада.

В един от тях ме хванаха заради това, че оставих едно дете, което ме видя да живее. Бях само на 12, но помня как мъжете се редуваха. Това продължаваше година. Чувствах се мръсна, не се познавах, живях ден за ден. Беше едно и също- сутрин, обяд, следобед, вечер, а понякога и през нощта, ако някой от мъжете не можеше да заспи. Не говорех, спрях да плача на вторият месец, спрях да се храня. Бях като скелет, чудех се защо изобщо дишам.

Когато се опитах да се самоубия за първи път с остро желязо, което откъртих от леглото в бялата заключена стая, в която „живях", тези шибаняци ме върнаха обратно. Все едно вече не бях мъртва.

Месеци по- късно ме преместиха в по-голяма стая, макар посещенията да не спираха. Този път имах прозорец. Имах възможността да приключа всичко. Но когато бях на ръба се спрях, защото се сетих за Ро, макар вече да не помнех лицето и. Спомних си как ми казваше, колко бях силна, как никога не трябва да се предавам и да държа на себе си. Спомних си за отмъщението.

От този ден започнах да се храня, и месец по- късно си върнах силите. Когато забравиха да заключат стаята, разбрах, че момента е дошъл. Знаех пътя към оръжейната, минавах покрай нея, когато ме водиха на баня.

Знаех, че е заключена за това си подсигурих ключ от един от пазачите, който ми дойде на посещение. Придвижих се бавно и внимателно до оръжейната- взех нож и една по - малка брадва.

Убих половината лагер, включително и децата. Исках единствено да се измъкна и го направих. Бях жива и това беше най-важното.

Днес аз съм най-издирваният човек. Хората ги е страх от мен. Обирам лагери, убивам хора и оцелявам. Когато някой застане на пътя ми няма да се двоумя, а ще му отсека главата, дете или не - аз виждам враг.

Оръжията и умението да оцеляваш са най-ценото, което човек в днешно време трябва да притежава.

Аз крада храна за себе си, оръжията и златото ги продавам на черния пазар. Понякога единствената ми цел е да унищожа цял лагер, за да излея част от гнева, който се събира с всеки ден.

От деня , в който измъкнах малкият си задника от затвора, в който ме държаха една година, никой не е виждал лицето ми. Облечена съм в черно като единствено, което се вижда са очите ми.

Изгасих фаса си и го хвърлих. Бях научила графиците на пазачите. Следях ги от две седмици. Бях като сянка. Целта ми беше оръжията.

„Полунощ" бе един от най-силните лагери в кралството. Беше най- силният противник на крал Хенри. Имаха от най-новите оръжия, които само краля имаше, а на мен ми трябваха за да продам част от тях и другата да използвам. От скоро лагерът имаше нов водач, синът на Сойър Кингстън.

Разбрах, че Сойър паднал при една от битките му срещу краля. Единственото, за което ме е яд е, че не бях аз човекът, който го е убил. Но за това синът му е тук, да оправи грешката.

Вечерта настъпи и шоуто трябваше да започне.