Ключа към портите на рая

Изпитанието

  В този миг щом директорката влезе в кабинета той се изпълни с тишина.Чуваше се само тежкото дишане на момичето в него. Госпожица Брайън закрачи към бюрото си и когато го стигна погледна към Амбър.
-Какво се случи преди малко?-попита тя.
-Амии, незнам точно, но предполагам, че силата ми се появи, но не съм сигурна как се използва или каква е...-каза тя поглеждайки надолу натъжено.
-Преди имах същия проблем.-отговори мило директор Демоклийс.
-Така ли?-изпълни се с надежда Амбър.
-Накрая силата ми се появи.Аз имам сила, която е рядка, но все пак се среща навсякъде.
-В смисъл?
-Аз мога да копирам силите на другите и...
-Да знам и трябва да източите малко от силата, за да можете да я приложите.
-Да, но ти от къде знаеш?-попита учудено госпожица Брайън.
-Джей ми каза, той е със същата способност.-усмихна се тя.
-Ти каза, че не знаеш каква е силата ти. Ще ми позволиш ли да разбера?
-Да, но бъдете внимателна.
-Спокойно, правила съм го и преди, пък и няма по-силна магия от тази на алатериите, а аз съм със званието най-добър алгатерий в света, но вече съм стара за това и ще ме заместят много скоро.
-Добре, тогава нека започваме.-отвърна решително и развълнувано Амбър.
  Когато директорката я докосна се изпълни цялата в светлина и след малко припадна. Амбър се изплаши и излезе от кабинета викайки за помощ, но никой не я чу. Щом тя се върна госпожица Брайън все още лежеше на земята. Амбър се приближи плачейки. Докосна ръката на Демоклийс до устните си и една сълза от светлина падна върху лицето на припадналата жена. Тогава тя отвори очи и се огледа. Видя плачещото момиче и я прегърна като я увери, че е добре, тогава Амбър се изправи, помоли за прошка и щом я получи излезе и си тръгна. Седна до едно дърво отвън и заплака, говорейки си на глас.
-Защо винаги аз съм причината за страданието на другите, защо? Винаги аз причинявам болка и след това винаги страдам от това. ЗАЩООО?
-Недей да стоиш сама.-каза Джей, който се беше подпрял на дървото.
-Остави ме Джей. Не искам да те нараня. Махни се и не се връщай, за да не причиня болка и на теб.-каза тя ставайки-Сбогом!!!-добави и започна да тича с всички сили в посока към гората. Щом реши, че е вече на достатъчно далечно разстояние от колежа и от Джей тя спря. Огледа се и видя пътечка, а на входа ѝ една табелка, гласяща-"Премини и всички спомени загуби, дори обратния път забрави и накрая изненада получи, но помисли-Струва ли си?".
  Амбър седна до табелата и се замисли, но беше леко изморена и се унесе. В съня си тя се срещна с дявол, който я подтикна да мине през пътечката, като я изкуши с това, че накрая ѝ ще отключи силата си, а тя забрави да мисли логично и се подведе. Щом отвори очи Амбър видя, че докато е спала е преминала и реши да продължи, когато чу някакъв глас.
-Амбър, върни се тук...върни се при мен, не искам да те загубя.-настоя гласа, но Амбър не го разпознаваше, защото този глас вече ѝ стана блед спомен.
-Амбър, върни се преди да забравиш всичко и всички. След това ще се луташ тук вечно, без маршрут и посока...върни се докато все още имаш разум.-каза още по-настоятелно гласа.
-К-Кой си ти, защо ме караш да правя нещо, което не искам?
-Аз съм Джей. Ела при мен, върни сее!!!-каза вече умолително гласа, а на Амбър спомените започнаха да се връщат.
-Джей. Джей, къде съм. Защо съм тук? Джеей!!!
-Върви спокойно, като не спирай да следваш гласа ми без да се отклоняваш!
  Щом Амбър видя Джей се затича към него, но се блъсна в някакво невидимо поле.
-Джей, Джей.-започна уплашено с насълзени очи тя.
-Аз съм тук и ще те пазя. Само не се плаши. Ще ти помогна да се измъкнеш оттам на всяка цена...
-О,Джей какво направих? Има ли смисъл да излизам от това място? Ще продължа до края на пътеката, явно там е единствения изход.-каза вече решително, но все още с уплах в очите, който опита да скрие.
-Не искам да ти се случи нещо и трябва да те измъкна от тук по най-безопасния начин.
-Не Джей...ще се справя сама, не искам да те въвличам в кашите, които забърквам.-отвърна Амбър и започна бавно да навлиза в гората.
-Ти вече си част от моя живот и ще ти помогна на всяка цена, защото се грижа за всеки един мой приятел или приятелка.-отговори Джей и прекрачи бариерата хващайки ръката на Амбър.-Ще се справим с това заедно.-допълни напълно сигурен в това решение.
-Не трябваше да правиш това. Сега и двамата няма да намерим изхода и ще останем завинаги тук.-натъжи се Амбър.
-Но поне ще сме заедно.-помисли си Джей, но каза само, че всичко ще е наред.
  Джей и Амбър вървяха по пътеката вече доста дълго време, но все не стигаха някъде. Накрая Амбър огладня и каза на Джей, а той не носеше храна и се намръщи в отговор. След още доста вървене те стигнаха една маса, на която имаше най-различна храна, но имаше и бележка, която гласеше-"За да усетиш вкуса на храната, трябва да пожертваш нещо от теб самата. Най-добре гласа си дай, за да си сита до самия край!". Явно бележката беше отправена към нея и тя се замисли.
-Недей Амбър, така само губиш нещо ценно, без глас как ще те чувам, как ще си говорим, как ще...няма значение, не го прави, не си струва, това е уловка.-каза Джей опитвайки се да я спре.
-В бележката пише, че ще съм сита докрая, а този край и двамата не знаем къде е, пък и щом жертвам гласа си и ти ще можеш да хапнеш заедно с мен, пък и при всяка моя дума изричам лъжа или забърквам каша.
-Не Амбър. Не си го и помисляй. По-добре да стоим гладни от колкото да жертваш гласа си!-твърдо настоя той.
-Добре Джей.-отвърна му тя с намусен поглед.
  Продължавайки по пътеката те стояха отдалечени един от друг. Амбър се цупеше, а Джей само си вървеше правейки се, че не му пука, но накрая се обърна към нея.
-Амбър не се сърди, чу ли?
-Да, да добре.-каза тя отвръщайки поглед от неговия.
-Не трябва да се потдаваш на изпитанията на тази пътека Амбър. Всичко около нас е илюзия. Дърветата, небето, онази маса, животинските звуци, дори самият път е илюзия.
-Бла..бла..бла.-започна тя.
-Амбър не се шегувам аз...
-И отново бла..бла..бла.-прекъсна го тя.-Не те чуваам.
-Не се дръж като дете.
-А ти не се дръж като стар дядо.-изплези се тя.
-Ще видиш ти кой е стар.-усмихна се Джей и започна да я гони.
  След дълго тичане той я настигна и я приклещи до едно дърво.
-Сега какво ще направиш, за да те пусна.
-Ще те ударя.-отвърна тя вдигайки ръката си за удар, но той я хвана. Опита се и с другата, но се случи същото.
-Сега вече трябва да ми дадеш нещо.-каза дяволито той.
-Като начало ми пусни ръцете, защото започнаха да ме болят.
-Добре, а после?
-После това.-усмихна се тя и го прегърна.
  Те стояха прегърнати известно време, но изведнъж Амбър засия като предишния път. Огромна струя светлина озари вече задалата се нощ и се видя края на пътеката, който съвсем не беше близо. Джей се притесни, защото това сияние се задържа по-дълго от предишното, но накрая тя отново започна да пада стемглаво надолу, а той разбира се я хвана. Постави я на един дънер наблизо и събра малко сухи клони за огън. След като вече го запали той се загледа в нея.
-Амбър, какво ми причини? Как успяваш само с усмивка да ми оправиш деня, как успяваш само с поглед да ме накараш да се усмихна въпреки цялата насъбрана тъга, как успяваш само с прегръдка да ми дадеш любовта от която имам нужда? Влюбих се в теб от мига в който те видях и ако сега не се събудиш няма да си го простя. Ако умираш искам с теб аз да умра, защото без теб живота си губи смисъла. Ще жертвам всичко само, за да те спася.-говореше ѝ като в очите му се образуваха сълзи. Тогава пред него се появи едно шишенце и бележка към него-"Тук се намира лекарството от което има нужда тя. Ако искаш да я спасиш всеки спомен за нея трябва да дариш и да я забравиш. Ще си спомняш нея докато не го изпие, а после май на любовта ви идва край!". Той се замисли, но не искаше да я забрави. Изведнъж му хрумна нещо-да вземе част от нейната сила, за да облекчи болката ѝ и да се събуди по-бързо, за да я прегърне и да не я пуска, за да ѝ каже колко много я е обикнал, за да я направи негова и на никой друг, защото му идеше да убие всеки, който дори я погледне за миг. Отиде до нея, докосна ръката, която беше потънала в студ, макар че огъня беше наблизо, източи част от силата ѝ и усети непоносима болка, болка която не може да се опише с думи, а усетиш ли я ти иде да се самоубиеш, но той търпеше тази болка, продължавайки да я източва от нея и когато вече не можеше да търпи се строполи на земята, а тя отвори очи и видя неговите да се затварят. Отиде до него, сложи главата му в скута си и започна да плаче, не спираше, а накрая щом той се събуди усети лицето си обляно в сълзи, но не неговите сълзи, а нейните. Изправи се, избърса ги от лицето ѝ, което беше подпухнало от толкова плач, прегърна я силно, а тя се успокои и отвърна на прегръдката му. После тя се облегна на рамото му и заспа, а той прегръщайки я си каза, че най-после тя е негова и ще я пази с цената на всичко. Той забеляза, че Амбър се усмихва в съня си, това накара и него да се усмихне. Щом реши, че вече му се спи я целуна по челото и затвори очи. На сутринта той се събуди пръв и беше щастлив, че се събужда до любовта на живота си. Джей се сети, че ги чака още път затова вдигна Амбър на ръце и започна да върви. Един час по-късно тя отвори очи.
-Хей, пусни ме Джей.
-Ами ако не искам.
-Не искам да ти тежа.
-Не ми тежиш. Като перце си.
-Стига Джей, време е да ме пуснеш.-направи кучешка муцунка тя.
-Добре, добре, на тази муцунка не мога да устоя.-каза пускайки я на земята, а тя направи няколко крачки и падна...явно краката не я държаха, защото големината на силата, която използва снощи я е изтощила докрай.
-Джей, не мога да ходя. Сега какво ще правим?
-Мога да те нося, докато се почувстваш по-добре.
-Ъм..-наведе глава тя изчервявайки се.
-Не бъди срамежлива. Аз нямам нищо против.
-Добре, но на гръб ли ще ме носиш или...
-На ръце, за да мога да виждам лицето ти.-прекъсна я той, а тя само кимна.
  Държейки я той постоянно си мислеше, колко много иска да докосне устните ѝ, представяше си как всеки ден се събужда до нея, целува я, излежават се цяла сутрин, носи ѝ закуска в леглото, тя се усмихва, целува го, после излизат някъде само двамата...
-Джеей, къде се отнесе, за какво си мислиш?
-Амии..заа..както и да е. Кажи.
-Измина повече от километър вече, а и мисля, че съм в състояние да ходя сама, така че, били ме пуснал?
-Не искам да те пускам.-каза директно той.
-Но трябва.
-Добрее.-разсърди се и я пусна.
-Хей, не се сърди.-усмихна се тя като го прегърна.-Благодаря ти.-добави и го целуна по бузата.-Още ли ми се сърдииш?-направи гузна физиономия тя.
-Не бих могъл да ти се сърдя дълго.
  Той я хвана за ръката, сплитайки пръстите им и продължиха да ходят по пътеката, а Амбър си мислеше колко много се е влюбила в това момче и как не иска да го пуска, а през това време Джей си мислеше същото нещо за нея. Повървяха още няколко часа, когато нещо заблещука.
-Вие достигнахте края на пътеката. Сега ви предстои изпитание, което ще тества вашата сплотеност. Ще бъдете в една стая и ще трябва да използвате силите си, за да помогнете един на друг,а накрая ще получите по едно желание за всеки.
-Добре.-отвърнаха в един глас те.
-Амбър ти стой по-далеч, а аз ще се оправя каквото и да е изпитанието.
-Не...то е, за да тества нашата сплотеност, а не нашата уязвимост.
-Но ти нямаш контрол над силата си.
-А ти не си достатъчно силен, за да я използваш.
-Добре, тук ме хвана...така е. Тогава за нищо на света не се отделяй от мен.
-Мхм.-кимна тя прегръщайки го.
  Щом прекрачиха прага на стаята, тя беше огромна и пълна с различни врати, като на всяка от тях пишеше някакво име...те трябваше да изберат една от тях и да се бият с чудовището вътре, но не знаеха какви чудовища има. Започнаха да разглеждат и попаднаха на какви ли не имена-Гърлю, Зърчо, Меринич, Шклюс, а накрая Амбър се спря пред една огромна врата със добре гравирано слънце на която пишеше- Пачико. Стоеше и се взираше в името, чудейки се срещу какво трябва да се изправи...но накрая реши.
-Джей, избирам тази.-каза тя.
-На мен тази ми харесва.-отвърна ѝ като посочи една черна врата обрисувана със змии, носеща името Суин.
-Пачико ще е!!!
-Суин!!!
  Продължиха с караницата още няколко минути и накрая отвориха едновременно вратите, които си бяха избрали. Оттам излезе едно малко драконче и едно триглаво огромно зло куче. Амбър отиде до дракончето и го докосна леко, след това очите му заблестяха и стана огромно, започвайки да бълва огън ядосано. През това време Джей се опитваше да победи кучето с някакъв меч, който беше намерил докато търсеше подходяща врата. Амбър се доближи до дракона и започна да му говори спокойно.
-Хей, драконче, няма да ти причиня нищо. Само бъди по-спокойно.
-С тези думи само се разгневявам.-отвърна Пачико със злобен рев опитвайки да я уцели с огън.
-Какво, но ти говориш!?-учуди се тя.
-Аз съм магически все пак, ти какво си помисли, че съм бълващ огън опустошителен звяр без сърце.
-Ами всъщност ти не ме плашиш...ти си идеален и си остани такъв колкото можеш по-дълго.-отвърна с най-широката си усмивка Амбър.
-Нима не те е страх от мен?
-Не изобщо.
След като Амбър му отговори всичко покрай тях проблесна...силата ѝ отново напираше да излезе, а Пачико стоеше отстрани и наблюдаваше мощта на момичето пред него, такава сила не бе виждал от хилядолетие, след това той сля силата си с нейната и тя стана по-силна от преди. Пачико ѝ каза, че вече е част от нея и при нужда ще ѝ помогне, стига да извика името му или просто да помисли за него, а той ще е наблизо, превърнат в огнен знак на шията ѝ.
  През това време Джей се бореше със Суин (триглавото зло куче, за което беше чел легенди като малък, затова и знаеше слабото му място) като се опитваше да го прободе точно в средата между трите глави, където се намираше сърцето му, а именно слабото му място. Той вдигна меча и щеше да го забие когато Суин проговори:
-Нека умра достойно Джей...ще изпълниш ли последната молба на един звяр?
-Разбира се, че ще изпълня молбата на най-любимия ми звяр сред зверовете, само кажи каква е тя.
-Били ме почесал зад ушите, имам прекалено къси крака и не ги стигам, а много ме сърбят.
-Добре, щом това е последното ти желание.-отвърна и го почеса всяко едно от шестте уши, а после се обърна към Суин и каза сериозно:
-Подарявам ти живота, защото няма да те убия!
-Благодаря ти благородни човече...за тази твоя постъпка аз се заклевам, че вече ще ти служа до края на живота си.-каза чудовището и се превърна в огромна татуирана змия. След изпитанието те се озоваха пред общежитието, влязоха по стаите си и заспаха, бяха много изтощени и заспаха за миг, добре че утре беше неучебен ден и щяха да спят през цялото време...или поне така си мислиха.....