Даровете На Сертен

1

- Виж, Майло! Цветовете на черешата падат!
Пред очите ми се разстилаше бяло поле, хоризонтът почти се бе слял с лилавото небе.
'Лилаво? Откога небето е лилаво?'
- Майлоо... Слушаш ли ме? - гласът идваше от лявата ми страна. На червена скала под малко черешово дръвче седеше Оливия - русата 'принцеса' от моето училище.
'Чакай малко... какво прави Оливия с мен?'
- Майло, - започна тя, с неземно секси глас - ела...
Неспособен да откажа, поех несигурни крачки към момичето с лице, по-червено от череша.
- Обичам те, Майло...
- И аз теб, Оливи-

- Спри да се лигавиш и ставай!
Изображението на Оливия беше заменено от майка ми, изтощена от викането, продължило нон-стоп вероятно повече от пет минути.
Част от косата ми беше залепнала за лицето ми (вероятно защото се бях олигавил в съня си...) Ах, съня ми... Оливия... Най-красивото момиче в училище. Всяка гимназия си има такова, нали? Неземна красавица, заобиколена от десетки момичета със слепите мечти да бъдат като нея и момчета с ръце толкова дебели, че са принудени да ги държат настрани и да приличат на набързо измайсторени плашила. Да, такава беше Оливия. И естествено аз, както и много други заблудени души без личен живот като мен, бях влюбен в нея. В тази сияйно-руса коса, тези шоколадово-кафяви очи, тези-
Явно пак се бях замечтал, защото усетих контакта на увитото списание с челото ми.
-Да, да, мамо, ставам.

Ставаш, обличаш се, миеш си зъбите, пиеш кафе, взимаш кроасана, предназначен за малкия ти брат, излизаш. Утрото не е ли неземно интересно!?
При цялото това бързане забелязах липсата на чорапите ми чак когато слязох от автобуса. Не съм ли късметлия?
Не беше кой знае какво, никой не е тръгнал да ме зяпа от глава до пети и без това.