Даровете На Сертен

Момичето от село Стейк, което не яде месо

А сега, драги мои приятели, оставете факлите настрана! И нека се отклоним от все така отегчаващата история на едно немарливо момченце и да надникнем по-навътре в този непознат свят. Докато любимият ни Майло бездейства и си чеше кайсиите, нека отправим погледи към едно момиче, което няма нищо общо с нашето приключение (ха ха ха, дали). Момичето от село Стейк, което не яде месо.

На пръв поглед малката Ела нямаше кой знае колко интересен живот. Нямаше силата и мускулите на Ейпъл, нямаше чувството за хумор на Ричи (или сексапилната му тъмна кожа *мър*). Дори и родителите ѝ не се интересуваха толкова от личния ѝ живот, защото бяха трърде заети да се грижат за животните във фермата.
Ах, фермата. Дом на най-редките и вкусни създания. Мечтата на всеки гастроном. Оттук дори се изнасяше месото за кухнята на краля. Такава чест и личният му шивач не получаваше.
Семейство Кучинота, както и всяко друго семейство от село Стейк, беше сред списъка на уважаваните от кралското семейство особи. Ако можеше човек да ги нарече особи. Да, имаха богатство, но им липсваше... култура. А и то се очаква, като деветдесет и девет процента от живота им е запълнен от отнемането на животи и обработването на месото им. Ще се запитате, ако те са богати, защо не оставят прислугата да върши работата им? ХА! Глупци! (бъзкам се споко) Само те и техните предци знаеха тайната на отглеждането на добитъка.

Но нашата Ела не беше като тях. В нейната голяма душа грееше слънцето на надеждата. Всяка сутрин тя припкаше из улиците на селото, отправяше погледи към всяка една ферма и тук-там, незабелязано, прескачаше по две-три огради и хващаше едно животинче под ръка. Колко сладко, не мислите ли? Но почакайте, има и още. С бедното и неподозиращо създание, люшкащо се наляво-надясно с всяка нейна крачка, Ела се връщаше в къщата и тихомълком се промъкваше до стаята си.

Заключваше вратата с триумф, зараждащ се в гърлото ѝ, пускаше животинката на земята и най-накрая въздишаше от радост, че мисията ѝ е била успешна.

Ела имаше добро сърце. Хранеше животинките със собствената си храна и печеното месо, което ѝ сервираха, даваше на хора от съседното село.

Да, Ела не ядеше месо. Сигурно ще си кажете "ха, чудо голямо, поредния веган". Но за човек, отгледан да обича и цени вкуса на месото и да не вижда искрицата живот в очите на добитъка (и който няма достъп до тъмблър), да бъдеш вегетарианец се равняваше на това да бъдеш психопат.
Затова малката Ела бе специална.

Думите за месото и храната, с които беше израснала, не ѝ попречиха да обича безпрекословно животните. За нея те ѝ бяха като братя и сестри.
Това ни кара да се замислим, кой е по-силен в случая? Едрият и набит чичко, който цял живот обработва месо за краля със собствените си ръце, или крехкото и младо момиче, което държи девет фантала в гардероба си? Сами ще се досетите.

**********

*emo sigh* Здравейтееееее, липсвах ли виии. Не, не, моля ви, свалете вилите и тубите с гориво, имам извинение.

Ха, хванахте се, нямам.

Та, 2016 беше... интересна. Наистина... Много...

Но добрите новини са, че най-накрая късите ми пръстчета се закрепиха за скалата на вдъхновението! Точно така, аз знам какво да напиша (и сигурно като се събудя утре вече няма да е така) Но хей, ето ви една... странна отклоняваща се история?

Не ме бийте. Ще продължа да пиша, обещавам. (Сладката мъничка Ела може би ще се появи в историята занапред, обичам да си играя с чувствата на хората, мухахаха)

❤