Даровете На Сертен

5

Когато се събудих, имаше момент на щастие и мир, в който си помислих, че всичко, което стана досега, е било просто сън.

После Ейпъл ме фрасна с хлебче по лицето.

- Хайде, принцесо, съгласихме се да дойдеш с нас, но това означава, че трябва да си движиш краката. - тя заяви с трохи по цялото лице. Ах, хищница.

Въпреки късното утро в гората беше още тъмно заради дърветата-гиганти. Но пък беше за предпочитане. Кой знае колко ярко ще бъде слънцето тук, след като дори тревата едва не ми изкара очите.
Закуската се състоеше от стар хляб, вода и месо от животно, за което предпочитам да не знам. Ричи говореше почти през цялото време, а Ейпъл погълна три пъти повече храна, отколкото аз поглъщам за два дни по празници. 
Сега, когато вече не бях бъдеща канибалска вечеря в мислите си, имах шанса да обърна повече внимание на външния им вид. 

Ейпъл си беше доста мускулеста. Бях сигурен, че ако ме ощипеше, щеше да ми откъсне ръката. Беше облечена с различни кожи от поредните непознати за мен животни, с които приличаше на яростна червенокоса мечка. (Но разбира се не бих ѝ казал такъв сърдечен комплимент).

Ричи пък си беше човек-дърво. Абсолютно всичко, с което беше облечен, беше в различни нюанси на зеленото, а кожата му бе тъмнокафява. Очите му приличаха на планети - синьо и зелено се бореха за власт около дълбоки зеници. Беше като герой от приказка, всяка част от него крещеше "магия". 

Когато най-сетне поехме крачка из гората, бях принуден да ходя на най-много пет крачки зад тях, за да не ме нападне нищо, защото явно приличах на фанталче, каквото и да беше това.

Бях благодарен, че Ричи е дружелюбен, защото ако не беше той, щях да изгоря в тишина от погледа на Ейпъл. Говорихме за моя свят, за семейството ми, както и за този свят, но за жалост не разбрах нищо за неговото семейство или за това на Ейпъл. Той научи за KFC и Нетфликс, а аз най-накрая разбрах, че под Ярагор Ейпъл е имала предвид провинцията, в която се намирахме.

- Значи казваш, че гледате личния живот на странни хора през прозорци? - Ричи се смееше. - А аз си мислех, че ние имаме странни хобита.
- Телевизори - уточних, - и не е точно личен живот, а е нещо като театър. Хората са актьори. 
- Театър ли? И ние имаме театър! - това явно много го зарадва, защото се засмя много силно и получи червеношапков лакът в рамото.