Даровете На Сертен

7

Хубаво нещо са сънищата.
Когато сънуваш, често забравяш какво се случва в света около теб. Забравяш за лошите неща, които са те накарали да плачеш с часове, забравяш за онзи път, когато те спънаха в автобуса. Мозъкът ти създава пъстри картини и пътеки, по които несъзнателно вървиш, загърбвайки реалния свят.

Но не и този сън. Той ме накара да си ги спомня.

Колко дни бяха изминали, откакто последно видях озъбената физиономия на братчето ми, откакто последно чух раздразнения вик на майка ми, която за пореден път бе изпуснала любимия си сериал.

Е, благодарение на този сън си припомних колко наистина ми липсваха.
Лицата им не спираха да изскачат, да ме молят, да се смеят. Дори и учителят ми по химия беше там, караше ми се за поредната ненаписана домашна, а аз му се извинявах с виновна усмивка. И накрая Оливия, която всеки ден виждах в коридорите на училище, чиито коси бяха по-ярки от слънчеви лъчи. Момичето, което всички мислеха за ангел, и бяха прави. Многоцветните видения ме отведоха през всички мои спомени, докато не стигнаха до първия ми ден в това място.

Този сън ми напомни за моя свят. Напомни ми колко нелепо дори звучи да го наричам така. Напомни ми, че положението в което се намирах, е пълна лудост.

И ми напомни, че ме бяха уцелили със стрела в крака.

Събудих се, плувнал в пот, все още замаян от множеството спомени в главата ми.
Първият ми инстинкт бе да погледна към мястото, където трябваше да се намира раната от острието на една от стрелите на Ричи.

Но тя не беше там.

И можех да се закълна, че бе изчезнала още когато се събудих под изгарящия поглед на Ейпъл. Още когато ги бях видял за първи път.

Замаях се още повече и трябваше да подпра длани зад себе си, за да не се строполя на студената земя. Бяхме в гората. Бяхме вечеряли преди броени часове и сега всички спяха. Всички...

Стрелнах поглед към мястото, където лежеше спящата фигура на Оливия. Да, Оливия беше тук и беше единственото нещо, което ми напомняше, че идвам от място, различно от това. Беше пристигнала тук преди два дни и, също като мен, не можеше да си обясни защо. Едва си обяснявах всичко, случващо се около мен, дори и преди тя да се озове тук.

А сега и магически зарастващи рани.

Дали не беше от някаква лечителска магия в тукашния въздух? Нямаше да се изненадам. За миг се поколебах дали да събудя Ричи и да го попитам, но някаква сила, като тази, която ме накара да се движа против моята воля още на първия ден, ме възпря.