Живот сред вълци

9та част

Отворих очите си и не можех да повярвам какво бяха направили с тялото ми. По местата където беше драл вълка имаше много бинт и нещо щипеше кожата ми ужасно силно. Огледах се и видях Даниел който четеше някаква книга. Беше седнал срещу дивана и виждах как кефевите ириси се стрелкат през страниците на книгата. Странното бе, че Канин и вълците не се виждаха.
Изправих се до седнало положение и тогава видях, че Даниел ме беше забелязал.
-Хей, добре ли си?-загрижено попита той.
-Мисля, че да, но това сега не е важно. Къде са братята ми?-направих странна физиономия защото гавата ме болеше.
-Амм- замисли се той- Мисля, че не си наред.
-Дан не овъртай кажи ми!- започнах да говоря по-сино, а той само кимна.
-Добре де добре ще ти кажа. Канин предложи да отидем на лов, докато все още не си се събудила, но аз казах, че ще остана тук. Той се съгласи и излязоха. Това е накратко.- той каза това, а аз се стреснах.
-Какво има?
-Ами притесних се, как може да го пуснеш да излезе без мен?
-Но той не е сам.-вече започваше да се притеснява и той.
-Ставай трабва да го намерим и другите ми братя също!

Малко по-късно вече бяхме до поляната, където се събираха сърните и елените, но там нямаше и следа от вълците и Канин.
-Казаха ли къде ще са?-попитах с голямо притеснение.
-Ами не те не могат да говорят!-каза той, като ми идеше да му фрасна един в носа, но се сдържах.
-Не се прави на ударен, кажи ми!- до толкова повиших гласа си, че изплаших няколко птици.
-Не мога.
-Как така, не можеш?
-Ем успокой се.
-Как да се успокоя? Не знам къде е брат ми и къде са вълците.- не издържах от нерви и болката от раните, които бе оставил сивия кошмар се усили и сълзите сами потекоха.
Той ме прегърна, явно досега не беше изпадал в такова положение, защото го направи много плахо.
Аз отвърнах на прегръдката, като го стиснах силно през кръста.
Той се отдели от мен и ме попита дали ми е минало.
Аз кимнах, но сълзите още се спускаха, като водопад надолу по бузите ми.
-Ем защо ме лъжеш, кажи как да те успокоя?- пак онзи глас, който ме караше да настръхна, погледнах го, а той беше забил погледа си в една сълза, която тъкмо се хлъзваше бавно по бузата ми. Той се доближи и хвана брадичката ми с едната ръка, а с другата избърса сълзата. Проследих движението му с поглед, след това го вдигнах и забелязах как очите му наблюдаваха моите.
Даниел направи още една крачка, като не отделяше поглед от моя, след това се наведе бавно и ме целуна нежно, но само по устните. От кога чаках този момент.
"А сега какво?" Този въпрос не излизаше от главата ми.
След още пет секунди той отлепи устните си от моите и каза:
-А сега по-добре ли си?
Не очаквах да ми каже нещо, затова само кимнах.
-Сега да намерим братята ти.-каза той и тръгнахме.