Lost in Silence

Тишина и рози

  Тя стоеше свита в  ъгъла на стаята си. Той я гледаше от другия. Сълзите падаха в дланта й, и се сливаха с ярката кръв течаща от китката й. Вече не намираше сили дори да крещи. Просто стоеше там, парализирана от собственото си безсилие. Сълзите продължаваха да се ронят тихо, но в съзнанието й, те отекваха като гръм.  Минутите минаваха, а тя продължаваше да не помръдва. Единствения знак, че е все още жива беше накъсаното й дишане, което също спираше на моменти.  Страхът и отчаянието бавно я превземаха и разкъсваха на парчета. А тя нямаше избор, освен да се подчини.

  Ая не знаеше колко време бе изминало, когато се събуди. Това не я и интересуваше. В стаята и продължаваше да цари същия мрак, както и преди.  Бе замаяна и се намираше легнала на земята. По това съдеше, че е припаднала отново. Изправи се бавно и от устата и се отрони едно леко ''Ох''.  Седна на ръба на старото си легло и се загледа в петната засъхнала кръв по пода и ръцете си. Стана и се отправи към банята. Взе един стар парцал и започна да чисти напоения с кръв под. Търкаше, докато червените петна, не изчезнеха напълно. След това се върна в малкото помещение и започна да търка гъстата течност от ръцете си. Водата, която докоснеше ръцете й ставаше яркочервена и постепенно избледняваше отново към прозрачно като се изливаше в канала.

  През цялото това време той все още я наблюдаваше. Не бе свалил поглед от нея. От това крехко, чернокосо момиче, с толкова красиви, но и тъжни, мъртви зелени очи.  Бе я наблюдавал от години. Болката и страданието й, му бяха познати от опит. Но той се бе предал. Бе загубил себе си. Сега се страхуваше да не загуби и нея. Но тя не го знаеше. Нямаше и представа, че някой бди над нея. Тя не го виждаше както той нея. А може би пък знаеше, но се страхуваше да го признае пред самата себе си? Може би не искаше да повярва в него, защото той не беше от този свят? Но дали знаеше или не, не беше от значение. Той не бе способен на друго, освен да я наблюдава.

  Когато приключи с почистването на ръцете си, тя леко попи водата с една хавлия, и ги превърза с бинт, за да не се отворят раните отново. След това свали ръкавите на суичъра си о отвори вратата на банята. В краката си, на изтривалката намери яркочервена роза.  Цветът й напомняше на залеза, но бе някак по-силен. По-тъмен и загадъчен. Тя се наведе и повдигна ароматното цвете от земята. Влезе в стаята си и го сложи в една ваза при другите. Беше 7-мото за този месец. Лунната светлина огряваща през прозореца на стаята, падаше точно върху вазата и правеше цветята някак вълшебни. Сякаш бяха просто сън. Тя се усмихна леко и вдъхна от аромата им. Вече беше спряла да се чуди от къде идват мистериозните рози. Не я интересуваше и не искаше да разбира. Единственото важно бе, че я караха да се усмихва дори в най-трудните моменти. Ая взе цветето от тази нощ обратно в ръцете си и го сложи над възглавницата си. Тази нощ щеше да заспи под аромата на единственото нещо, което връщаше усмивката на бледото й лице. Дори и да беше само за един миг.