Lost in Silence

And now?

  Ая огледа внимателно приближилото се до нея момче. Черна и права коса, очи с цвят на горчиво кафе и усмивка, която макар и леко притеснена, я накара също да се усмихне. Отне и известно време, преди да се осъзнае какво става. Той все още стоеше с протегната ръка. Реши, че няма да е проблем да я хване. Хубаво момче, което се появява изневиделица в гората и те заговаря. Мне, хич не бе подозрително. Но тя и без това нямаше какво да губи. Какво пък толкова. Хвана ръката му, а той я повдигна от земята. Тя измънка едно ,,Благодаря'' докато гледаше в земята.

- Името ми е Кай. Приятно ми е. Може ли да разбера и твоето? - * Не че не го знам вече де...* си помисли. Ая се представи и се насили да му се усмихне. Стана по-скоро като гримаса.- Хей...ъм, какво се е случило? Имам предвид за едно момиче да плаче само в гората....

- Ех? О, ами.....Нищо...Наистина извинявай, че те притесних и благодаря за това, че ми помогна да се изправя....Аз...Мисля, че е време да се прибирам...Извинявай...Може да се видим някой ден!- каза тя, и махайки с ръка се обърна и тръгна нанякъде.

- Чакай...Виж, не е като да искам да ти се меся но....Не ми изглежда като..ами нищо....Не всеки ден виждаш 16 годишно момиче да плаче, свило се на тъмно под някое дърво....

- Изгубих се, това е...

- Не, не си.

- Ти откъде знаеш? Да не ме следиш???? И от къде знаеш, че съм на 16???- Ая почти беше избухнала. Викаше, а това определено не бе толкова типично за нея.

- Каза, че се прибираш. Значи, знаеш пътя. И тръгна в правилната посока. Следователно, няма как да си се изгубила. И...ами, личи си, че си на 16....- Скълъпи нещо набързо момчето. Нямаше как да и признае какво всъщност се случва.

 Тъмнокоската се срина на земята в сълзи. Опитваше да каже нещо. Може би искаше помощ. Може би искаше да го накара да се махне. Можи би...Той така и не разбра какво казваше. Сълзите и капеха толкова силно, че навярно я задавяха. Чуваха се само отделни, несвързани думи като ,, Вина'' ,,Извинявай'' ,,Слабачка'' ,, Заслужавам''...

Някак си обаче, Кай знаеше какво се опитва да каже. ,,Съжалявам, всичко е по моя вина.. Извинявай...Такава съм слабачка...Заслужих си всичко, което ми се случва'' и няколко думи, които определено не са за споменаване... Момчето се наведе до нея и я прегърна. Усещаше как кожата й, като чели прогаря неговата. Отдавна не бе изпитвал топлина. Ая се тресеше и подсмърчаше, а той я прегръщаше все по-силно и силно. Сякаш по този начин, щеше да отнеме болката й. Щеше да я накара да си отиде, или да я поеме в себе си. Там вече имаше толкова много....Тази нямаше да му направи впечатление...Дори би й се зарадвал, ако това значеше да помогне на нея.

 Когато започна да се успокоява, Ая също го прегърна. Не очакваше да го направи. Обвиняваше се за това, че си го позволи. Да се разпадне пред някой непознат. Как можеше да е толкова глупава? Толкова ли бе безпомощна? И въпреки всичко, тя продължи да го прегръща. Кожата му бе студена, като на мъртвец... И все пак я затопляше. Успокояваше. Не си обясняваше защо, но му вярваше. Чувстваше го толкова познат. В момента той бе единствената й упора.

След като сълзите спряха напълно, тя си възвърна способността да говори. Поне отчасти. Сега поне и се разбираше.

- Извинявай. За всичко...И...Благодаря ти. Наистина ти благодаря...Но...време е да тръгвам..По-добре е да се прибирам....

- Позволи ми да те изпратя.. Не мисля, че е много удачно да се разхождаш така...Самичка...

 След като известно време го разубеждава, Ая най-после се предаде. Нямаше сила да спори. За днес и беше достатъчно. Дори и малко в повечко.. Пък и може би щеше да е забавно да има компания...

 Докато излизаха от гората, той вървеше заедно до нея, но след това гледаше да изостава малко. Преструваше се, че не знае пътя, но май му се получи. Докато вървяха, тя успя да го огледа малко по-добре. Част от косата му, беше червена, а не изцяло черна. Беше облечен със сива леко раздърпана тениска с надпис ,,F*ck people. I am unicorn''( майната им на хората. Аз съм еднорог), и черни дънки, които бяха скъсани на места.  По ръцете си имаше множество гривни. Направи й впечатление, че не попита за белезите или превръзките й...Напротив. Когато се загледа в ръцете му, ги видя. Същите бледи линии, същите черти... Но на ръцете му имаше два дълги белега. ,,Повечето хора биха умрели след това'' помисли си нервно тя. Искаше да го попита какво се е случило, но не посмя. Той не и се месеше и тя нямаше да го прави.

  След известно време  видя позната улица пред себе си. Както и ,,дома'' си. Колата на родителите и все още липсваше. Явно отново щеше да е сама...Е, това си бе по-добре за нея.

- Е, ами...Ние всъщност стигнахме...Аз, благодаря, че ме изпрати...

- Няма проблем. За мен беше удоволствие, мадам.- Каза Кай и леко се усмихна.

 Ая се изчерви, помаха му за довиждане и побърза да се прибере. Щом влезе вътре, затръшна вратата зад гърба си и се подпря на нея с разтуптяно сърце. Какво, по дяволите беше това?

След като момичето се скри от погледа му Кай дълго остана да гледа в пространството. Бе му трудно да повярва, че наистина се показа пред нея. А сега какво? Вече нямаше връщане назад. Щеше да изниква от някъде все едно случайно я засича? Та това беше глупаво... Но и нямаше да издържи да не говори с нея. Не и след като вече знаеше какво е. Не и след като тя нямаше никой друг....

 Стоя там известно време и се отправи на някъде без определена посока. Тази вечер нямаше да се прибере. Нямаше да може да издържи.