Lost in Silence

Ах, тази усмивка

Кай:

    Беше около 5 сутринта. Наблюдавах спящото й лице, което от време навреме потръпваше, сякаш сънуваше кошмар. Лъскавите й черни коси се разстилаха по белия плат на възглавницата.  Беше като някое приказно същество. Толкова красива, крехка но и силна в същото време, ала и толкова тъжна. Красивото й сърце, бе пропито с болка. Зелените й като тревата очи бяха изплакали повече сълзи от всеки друг. Не помнех колко пъти острието бе целувала тялото й, бе се забивало в кожата й, бе проправяло път на кръвта извън тялото й....

 Познавах я от кратко време. Премести се тук със семейството си преди около 6 години. Тогава бе на 10.  Помнех я като малко и срамежливо момиче, което се страхуваше да изрази чувствата си. Винаги бе толкова мила с всички, опитваше се да им угоди до толкова, че забрави коя е. Забрави да угоди на себе си. Забрави да бъде щастлива.

  Годините си минаваха, а тя растеше. С времето блясъкът в очите и избледняваше, а ръцете и тялото й се покриха с белези. Все по-често и по-често виждах сълзите й, чувах безмълвните й писъци. Зовът й за помощ остана нечут от другиго. Щом родителите й се върнеха, тя се държеше сякаш всичко е наред. Сякаш е нормална. Но най-тъжно бе, че те й вярваха. Дори и да видеха белезите те казваха, че всичко си е наред. Че преувеличава, че си е добре, че това няма никакво значение.  Не подозираха как малкото им момиченце се разпада на парчета. Нямаше кой да я хване. Никой не искаше да й помогне. Тя също не искаше помощ. Вярваше, че си го е заслужила. Обвиняваше себе си за всичко, дори и да нямаше никаква вина.

  Колкото повече време минаваше, толкова повече научавах за нея. Знаех името й, любимият й цвят, познавах дори хората, които и тя. Бях научил и любимото й цвете. Роза. Харесваше ярко червените, сините и лилавите рози. Не се изненадвах. На мен тези цветя ми напомняха за нея. Имаше някаква странна прилика. Далечна, но и толкова близка.

   Не усетих, кога се влюбих в нея. В това крехко и тъжно момиче. Осъзнавах, че това е грешка. Беше ми ясно, че не мога да съм с нея. Докато тя растеше и се променяше, аз оставах същия. Бях в плен на времето. Просто една душа, която не можеше да си тръгне. Тя щеше да остарее, а аз щях да си остана все тук, все същия.... Знаех за способността й да вижда призраци. Ако реших, можех да й се покажа, но предпочитах да не знае за мен. Предпочитах да се скрия от погледа й. Страхувах се, че ще се изплаши от мен. Това, че не ме виждаше също ми носеше болка, но това да се страхува от мен, бе нещо което нямаше да понеса.

  По едно време започнах да оставям цветя пред вратите на стаята й, по възглавницата, на бюрото. Беше някъде по времето, когато разбрах, че обича рози. Това стана наскоро. Преди около 2 месеца. Отначало по-рядко, а после по-често. Обичах когато ги виждаше. Лицето й тогава, бе толкова щастливо. Щом се появеше усмивката й, стаята сякаш засияваше. Ах, как обичах тази красива, толкова рядка усмивка на лицето й. Как се страхувах всеки път в който я зърнех, че можа да е последната й.