Lost in Silence

When the angels sing...

Кай:

   Денят минаваше някак бавно. Спокойно. ,,6:27''....Бе рано за каквото и да е. Тя все още спеше. Вчера бе прекарала целия ден с приятелката си и макар и приятно, за нея бе изморително. Да, наистина бе по-добре когато Сю бе наоколо, но не чак толкова. Все още пред нея се преструваше, че всичко е наред. Вярваше й, но не желаеше да я притеснява. Затова и си траеше и се смееше. Въпреки това, очите й издаваха всичко. Понякога наистина исках да се покажа за да й помогна, но тогава се отказвах. Ами ако станеше само по-зле?

   Реших, че нямам работа вътре и затова просто излязох. Навън беше приятно. Беше слънчево и подухваше съвсем леко. Отправих се към задната част на къщата, където ме чакаше компания.

-  Здравей приятелче. Казах на малкото котенце, което се навърташе тук от известно време. Всеизвестно е, че котките имат способността да виждат призраци, така че не е изненада че ме виждаше. Аз го харесвах и изглежда, че и то мен. Откакто се беше пръкнало тук го хранех и си играех с него. Животните винаги са ме харесвали, за разлика от хората. Седнах до животинчето с черната пухкава козинка и го взех в скута си. То измяука,отърка се в мен и след това замърка. Прекарах така близо час. След това просто тръгнах нанякъде. Бях потънал в мислите си, а когато се осъзнах бях стигнал до гората, която се намираше наблизо. Без да се замисля особено навлязох вътре, следван от малкия си приятел. Продължих по една пътека, където дърветата се сгъстяваха и ставаше все по-тъмно, но не чак като във филмите. И там я зърнах отново. Седнала, опряла се на едно дърво, скрила глава в коленете си. Раменете и се мърдаха и макар и да не чувах нищо ми бе ясно, че отново плачеше. Вдигнах котето на ръце и се загледах в нея, несмеейки да се приближа. След малко то скочи от ръцете ми и тръгна към нея. Без да усетя тръгнах малко зад него.

Ая:

  Събудих се на сутринта от болки в стомаха. Изправих се внимателно и влязох в банята.
Щом се погледнах в огледалото се ужасих. Косата ми бе рошава, кожата ми бледа, очите и устните ми бяха подпухнали и имах сенки под тях. Изглеждах....противно....Измих набързо лицето си и се облякох. Сресах се, но оставих косата си спусната. Не ми се занимаваше да я връзвам. Отворих шкафа под мивката и извадих шишенце с болкоуспокояващи. Отворих го и изсипах по-голямата част в ръката си. Стоях така и ги гледах известно време. Ако ги изпиех, само ако ги изпиех, всичко щеше да приключи...Сега нямаше никого. Сега беше шансът ми....Гледах ги така известно време и ги върнах в шишето. Не го направих. Можех, но не го направих. Не и днес.

  Времето минаваше, а аз просто си седях на студените плочки, отново хлипайки, без да намирам каквато и да е причина. Понякога плачех, защото всичко се объркваше, а друг път, защото аз бях сбъркана. Бях прекалено слаба, за да мога да се преструвам през цялото време. Бях една бъркотия. Всеки път, когато си мислех, че може би не съм чак такова чудовище, намирах поне 10 причина да е обратното. Умът ми бе бъркотия, която бе невъзможно да подредя.

  Изправих се и взех една от чантите си. Сложих една книга вътре, заедно с шише с вода. Сложих слушалките си и се затичах към гората. Не понасях тази къща. Изпитвах нуждата да изчезна веднага. Продължавах да тичам, докато не останах без въздух. Щом се опомних се намирах на нещо като поляна, но бе доста тъмно. Клоните на дърветата се сплитаха толкова плътно, че едва проникваше слънчева светлина, колкото да се вижда. Бях толкова изтощена, че преди да успея да седна, паднах до едно дърво. Подпрях се на него и мислех да извадя книгата си, когато усетих, че няма смисъл. Нямах намерение да чета. Исках да се разсея с нещо, но това нямаше да помогне. Бях сама. Наоколо нямаше никого. Отново се свих.  Да, това бе целта ми донякъде, но щом осъзнах, че НАИСТИНА съм сама....Сълзите ми отново покапаха и нямах контрол над тях. Просто плачех. Нямаше звук, просто тихите капки стичащи се от очите ме.

  Стоях така и ридаех, потъвайки в собствения си ум. Сякаш можех да чуя, как парчетата от счупеното ми сърце, които падаха и се губеха в нищото. Чух стъпки, сякаш някой се приближаваше, а после и нечий мек глас. Надигнах главата си, а пред мен стоеше бледо момче.

- Здравей.- каза то, като ми подаде ръка.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Хай хора, аз се върнах! Матурите свършиха, но след това ми се развали лаптопа.( в момента съм с този на сестра ми, но тя си е у нас само петък, събота и края на неделя) Таа....успях да мина с 5 и 6 по всичко! Мисля си, че имам шанс да вляза в паралелката където искам, но все пак не е много сигурна, макар и да съм с едни от най-добрите оценки.  Таа..извинявам се, че не бях активна и докато не оправят компютъра ми, ще мога да пиша само през петък и събота. Ако пиша от телефона, ще е доста кратко, така че избягвам. И благодаря ви, че ми стискахте палци!