Не знам от къде да започна. С моя приятел сме заедно от осем месеца, без значение как се чувствам понякога, осем месеца са доста време. Той винаги ми казва, че съм късметлийка да имам човек като него. Но не се съгласявам с това понякога. Най-добрия ми приятел е прекрасен.
------------------------
Бях на 18, когато се преместих от къщата ми. За мен това беше ад, с постоянни аргументи, лъжи и заплахи. Аз просто исках да се махна и да бъда щастлива.
Най-добрият ми приятел от детската градина е невероятен. Има кафява коса, светло кафяви очи, татуировки и лоша репутация.
Денис. Денис Александрович Шафоростоф. Най-добрият ми приятел в продължение на години. Отидохме да учим заедно в Дубай, семействата ни се преместиха тук в Лондон, където сме родени. Той беше до мен, когато имах проблеми със семейството. На 18-я ми рожден ден се разходихме на плажа и говорихме за всичко. Зададе ми въпрос, който не очаквах.
-Грейс, ъм..Приятели сме от дълго време, а ти не искаш да живееш у вас. И, ъм, знаеш ли можеш да живееш у нас ако искаш.
-Сериозно ли? Бих се радвала много. - казах. Исках толкова силно да го прегърна.
-Можеш да останеш тази нощ и утре ще отидем да ти вземем нещата. - каза той и разбира се аз се съгласих.
Седнахме на пристанището и гледахме залеза и вълните. Доминик. Ами как той би приел това? Очевидно той щеше да ме набие както винаги правеше.
Седяхме около 20 минути, говорейки за това как ще живеем заедно. Непрекъснато мислех за Доминик. Чуствах се зле, но колко пъти той е спал с момичета зад гърба ми? Мисля, че може би една невинна нощ при Денис ще ме накара да спра да мисля за това.
Нощта настъпваше и в крайна сметка решихме, че трябва да тръгваме. Обичах къщата му. Много пъти съм била там, но никога не съм пренощувала. След дълга разходка, внимателно се изкачихме по стръмните стълби. Той извади ключа и отключи.
Денис включи лампата. Зловещата тъмнина бързо се отблъсна от светлината. Знам мястото като дланта на ръката си. Седнах и той ми предложи вода. Съгласих се.
Проверих телефона си и имах четири пропуснати повиквания. Знаех, че са от Доминик. Стомаха ми се сви от притеснение, но трябва да му отговоря възможно най-скоро.
Звъннах му.
-Къде, по дяволите беше? - извика.
-С един приятел.
-Кучка. Ето защо не ми вдигаше. Не знаеш каква късметлийка си да ме имаш. Аз се примирих с всички глупости, които направи.
-Да, спомням си снощи как ме наби. - казах. Денис беше в стаята. Явно е чул всичко. Беше много ядосан. Никога до сега не съм го виждала такъв.
-Заслужи си го.
И двамата викахме по телефона. Не можех да дослушам обидите му. Телефонът беше взет от ръката ми.
-Чуй ме, Доминик. Да, аз съм до приятелката ти и чух всичко, което каза. Не си помисляй дори да идваш наоколо утре. Тя е най-добрата ми приятелка и няма да позволя да бъде пребита от някакъв самодоволен задник.
Говореха. Настъпи тишина. Денис ме погледна. Подаде ми телефона и явно разговора още продължава. Взех го.
-Ъм, какво искаш? - попитах объркано.
-Искам да се махнеш далеч от Денис и да дойдеш тук.
-Не, Доминик. Разбери го. Оставам тук. Непрекъснато ме биеш. Ние приключихме. Не ме търси вече. - затворих телефона, хвърляйки го на дивана. Днес ставаха осем месеца от както сме заедно, но майната му, дори не бях разстоена. Денис дойде и ме прегърна силно.
Стояхме в салона, прегърнати, дълго време. Вече бях щастлива и свободна.
След известно време се отдръпнах и Денис сложи ръце на кръста ми. Той оглеждаше тялото ми. Повдигнах тениската на Pierce the veil и му показах синините по тялото си. Нямаше нужда от обяснение. Той знаеше, че са от Доминик.
-Никога няма да го направи отново. - каза след, което ме прегърна.
