Кървавият дневник

03.02.2016

Щом излязох навън,виждах навсякъде свои плакати,снимки, надписи по стените от типа на "Гний,Хейлен". В общи линии нямаше да се измъкна лесно. След като разберат,че съм избягала,ще започне издирване. На мен хич не ми се връща в гадната килия,така че единственото решение беше да замина. Далеч от тук. Ама доста далеч ще да е,защото едва ли съм прочута с доброто ми поведение само в Болдън.
Вървях по улиците,мизерна и смрадлива. Беше 4 сутринта,зима, нямаше никого навън. Пусто,тъмно и студено. Дори птичи песни не се чуваха. Идеалното време да се изнижа.
Мернах някаква чешма в далечината и сметнах за добре да отмия гнусотиите от униформата. Щях да замръзна,вероятно,ама какво пък.
Поех през гората. Не знаех къде отивам нито какво ще срещна,но нямах избор. Все още държах пистолета,придружен от няколко патрона (пълнителят беше почти празен), също и фенерът. Трябваше да вървя бързо, към 6,7 се зазорява,така че имах близо 3 часа да се отдалеча възможно най-много.
Вървях, времето ставаше все по-студено. Видях къща в далечината, прозорците светеха. Почуках на вратата, отвори ми жена на около седемдесет години. Щом я погледнах,бях шокирана. В нея виждах образа на баба ми и цялата омраза,която изпитвах към нея,нахлу в гърдите ми като мълния. Все пак нямах избор,трябваше да се подмажа и поздравих.
- Здравей,дете! Какво те води насам?
- Бихте ли била така добра да ме приютите за тази вечер?
- Разбира се,заповядай! Малко компания не е излишна.
Влязох,къщата беше скромна,но уютна. И все пак образът на баба ми не ми излизаше от главата. Същата беше,бе,мамка му. Същото зловещо излъчване,даже беше и червенокоса.
- Ела,дете. Имаш нужда да ядеш нещо.
Седнахме на масата ,а тя започна да ме разпитва от къде съм,какво ме води насам и накъде отивах. Пък аз толкова мразех да ме разпитват,изобщо да се зачудиш как не я убих толкова дълго време.
Избягвах темата,започвайки да задавам въпроси.
Женичката си живеела сама от 10 години. Мъжът и се гътнал на лов за патици. Едвам се сдържах да не се изсмея в лицето на почти разплаканата бабка. Кой пък го е карал да лови патки на 60 години?!
Не млъкваше тази жена. Като тръгна да обяснява за братовчедка си Тина,та стигна до пра-вуйчо и Кевин. Преструвах се,че ми е интересно,докато си сърбах пилешката супа,която беше сготвила малко преди да пристигна. Беше вкусна,де,признавам, ама от толкова много приказки ми замря апетитът.
- Благодаря за вечерята,но съм уморена и имам нужда да поспя.
- Спи, детето ми. Път те чака утре!
Усмихнах се и си легнах.
Тъкмо заспивах,бабата нахлу в стаята със същата книга, с която моята баба ме налагаше точно преди смъртния и час. Метна я върху мен,хвана ме за гърлото и започна да ме души.
- Помниш ли ме, малко, грозно изчадие?! Помниш ли?! - крещеше , а аз се гърчех в ръцете и като шибан червей. С периферието си видях Питър и Тифани,голи, точно както ги бях оставила -с одрана кожа, без една гърда и член.
- Виж ни. Добре ли се чувстваш от всичко това,Хейлен? Май сега ти си тази,на която устата ще бъде запушена по необичаен начин. - обади се Тифани.
- Мислех,че ме обичаш,Хейлен. Защо позволи това да се случи? - промълви Питър.
Тогава двамата тръгнаха бавно към мен, повтаряйки "Смърт,смърт,смърт!" в един глас. Бабата се присъедини към тях,продължавайки да ме души... Знаех, че това ще бъде краят ми - убита от собствените си жертви. Тъкмо започнах да усещам как смъртта бавно ме превзема и....
Се събудих.
Нима всичко това беше просто сън? Та то беше толкова реално... Какво трябваше да значи всичко това?! Цялата се разтреперих, не знаех къде се намирам. Отидох до кухнята,взех най-големия нож,влязох в стаята,където старицата спеше и го забих в сърцето и.
- НЯМА ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА МЕ ПРЕСЛЕДВАШ! ИЗЧЕЗНИ ОТ ЖИВОТА МИ! - крещях аз.
Почувствах онова удовлетворение отпреди петнадесет години,оставих старицата, давеща се в кръв и легнах да спя отново.
Събудих се към единадесет вечерта. Взех храна и вода за изпът,прибрах още няколко ножа и потеглих към.. новото начало, което кой знае в коя локва кръв ще открия.