BTS:I love you

1 глава

Този живот е толкова скапан. Майка ми беше пълна пияница, а баща ми пропиляваше всичките ни пари на хазарт. Брат ми изобщо не се интересуваше от мен. Той просто бързаше да завърши и да се изнесе. Изпари се. Остави ме сама. Поне не ме пребиваха. Просто седях гладна, къпех се със студена вода и през по-голямата част от годината нямахме ток. Майка ми и баща ми това не ги интересуваше. 

Бях на 18 години. Последна година в гимназията. Беше ужасно. Всички ме обиждаха. Плюеха, обиждаха и семейството ми. Те просто са пълни задници. Всички до един. 

Понякога просто ми се иска да изчезна от този свят. Не бях сторила зло, никому. Бях добра.  Не обиждах, не злобеех, не крадях, не убивах. Просто завиждах, че съучениците ми, макар и задници, бяха със семейства. Не бяха зависими. Е, освен от любовта си един към друг.

Аз съм просто боклука на това общество. 

За поредна вечер вървях по улиците на Бусан. Сама. Със сълзи, стичащи се от очите ми, с рошава коса, спускаща се свободно по раменете ми, с продрани кецове и с наранена душа. 

До преди пет години всичко беше наред. Баща ми държеше заможна кантора в центъра на Бусан. Майка ми беше безработна, но беше вкъщи. Бяхме заедно. 

Един ден баща ми се върна мъртво пиян с думите "Разорени сме.".

Причината така и не разбрах. Не ме и интересуваше. Каквато и да е била, не е било толкова зле, че да станат зависими.

Щастието не е пари. Семейството не се купува. Любовта не е даденост.
Живота е един.
Не го пропилявай.

Отнесена от мислите си, се блъснах в някого и паднах. Вдигнах поглед и видях тъмна мъжка фигура.

-Съжалавам. Добре ли си?- имаше плътен глас. Беше хубав.

При падането бях ударила коляното си. Видях, стичащата се кръв и ми прилоша. Погледът ми се замъгли, а ръцете ми започнаха да треперят.

-К-кръв.

Не каза нищо само ме вдигна. Тръгна на някъде. Не можех да кажа нищо. Взирах се в коляното си.

***

Стигна до някакъв блок. Чак тогава се осъзнах.

-Какво правиш?- попитах шокирано.

-Коляното ти кърви.

-Д-да.

-Искам да промия раната ти и да разбера защо красиво момиче като теб изглежда толкова, ами...разбито.

Разбито?!

До сега не се бях замисляла върху това. Тази дума беше непонятна за мен.

Дали всъщност съм разбита? И дали родителите ми са причината за това?

-Така ли изглеждам? Толкова ли ми личи?

Какво вършех? Питах момче, което просто ме блъсна, подобно нещо!? Това не е нормално, от където и да го погледнеш.

Вече бяхме в апартамента му. Той ме сложи на дивана и събу обувките ми.

-Изглеждаш на момиче, което е преживяло много. И то не хубави неща.

-Добре съм.

-Би ли ми казала името си?

-Мин А.

Той излезе от стаята и се върна с някаква кутия в ръка.

-Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

-Не.

-Можеш да ми се довериш.

Мога ли? Наистина ли можех да се доверя на напълно непознато момче?

***

След два часа му бях разказала всичко. Отдавна раната ми беше превързана. Той просто седеше на дивана и ме гледаше с интерес и любопитство.

-Сериозно ли ти се е случило нещо подобно?

-Накратко да.

-Би ли искала да живееш с мен?

Чакай, какво? Да живея с него? Искам ли?

Той не беше никак грозен. Не ми изглеждаше лошо момче, пък и ми беше по-симпатичен от родителите ми.

-Дори не знам името ти.

-Джънгкук. Така се казвам. Е, Мин А, ще живееш ли с мен?

-Джънкук...