Момичето, изгубило всичко

Шестнадесета част

Гл. точка на Кристи

След изпълнението, което скалъпих, погледнах право към Кам и слязох бързо от сцената, да не кажа, че тичах и се скрих на онази пейка зад кафето. След няколко секунди нещо сякаш удари главата ми и едно име изникна...

-Хана Кларксън-измрънка тихо.

-Какво каза? Да не би да каза Хана Кларксон?-попита явно туко що дошлият Камерън с ядосан глас и ме изплаши.-Отговори!-извика той и сега си спомних.

Хана Кларксън... името на момичето, което беше блъснато пред онази сцена и викаше името ми. При спомена аз се разплаках и побягнах. Не мога да остана и да позволя Камерън да се тревожи, а и се чувствам виновна, но и се чудя какво ли знаеше за тази може би моя стара позната...Разкъсвам се. До няколко минути се озовах точно на тази сцена...Седна на земята и просто гледах към единственото ми познато място, което в този момент ме ужасява.

Гл. точка на Директора преди изпълнението на Кристи 

Това момиче ми е до болка познато. Прилича ми толкова много на... на моето момиченце, но тя.. няма я.. не знам къде е ... Но слушайки я гласа ми ме успокоява точно като нейния.Но трябва да го призная. песента е страхотна. Колко ли време я е писала, ако е нейна? Трябва да я попитам да се присъедини към учениците ни. ще е прекрасно допълнение. И докато съм размишлявала, 

песента свърши и всички безмълвни от прекрасното изпълнение гледаме звездата ни. Но не след повече от няколко секунди тя избяга... Веднага отидох при Джеимс.

-Иска я!- заявих, знаейки, че ще ме разбере.

-Какв...-казва той първоначално изненадан, но след секунда.-Ще кажа на Камерън да я заведе утре, когато дойде за работа.

-Добре.- казах и си тръгнах, защото почивката ми свърши, а ме чакаха ядосаните родители и документацията на цял университет.

Гл. точка на Джеймс

Добре, преди да говоря с Франк(името на директора) видях Камерън да излиза след Кристи през задната врата. сигурно сега се прегръщат и поздравява Кристи за представянето и', но ще се налижи да ги прекъсна. Запътих се натам, но когато отворих вратата видях само Камерън седейки на пейката.

-Хей, къде е Кристи?- попитах първо, като го стреснах, но след като не ми отговори продължих.- Трябва да и' съобщя една страхотна новина, затова къде е?- попитах отново, но този път ме погледна със студения си ежедневен поглед .

-Избяга.- каза монотонно.

-Какво?Къде?Защо?-попитах стресиран.

-Не знам..-каза пак монотонно.

-Как така? Какво направи? Може би не знаеш, но тя има повече проблеми отколкото си мислиш.-казвам и получавам въпросителна физиономия в отговор.- Охх, хайде трябва да говорим с Карл.- Казвам и бързо го вкарвам в колата си и потегляме.

По пътя Камерън не продума и дума. Когато стигнахме влетях в кабинета на Карл и му обясних всичко, което знаех. След като спрях да говоря той погледна Камерън.

Гл. точка на Камерън

През цялото време не слушах нито Джеймс, нито господина. Аз просто си мислех за Хана, докато господина (Карл) не се обърна към мен.

-Кам нека да ти обясня всичко и искам след това да ми кажеш какво точно стана с Кристи и какво каза, става ли?-аз просто кимнах и започнах да слушам.- Кристи има амнезия,- когато чух това се ококорих.- но случаят и' е малко по-различен.-погледнах въпросително.-Една вечер бях дежурен в болницата, в която работя като терапевт и на камерите се виждаше как един мъж оставя едно момиче, простреляно няколко пъти и единственото, което се чу бе името Кристи и само това знаехме за нея. По-късно разбрах, че тя иска да си спомни, но и не иска. 

-Как така?-попитах.

-Ами, тя има лоши спомени и преживявания, които не иска да си спомни. Как да го кажа, имала е тежък живот и затова подсъзнанието и' не иска да си спомни, защото знае, че това ще я нарани.

-Аз съм идиот.- казах и побягнах.

Междувременно при Кристи от нейна гледна точка

Аз наистина имам чувството, че заслужавам да умра, както е направило това момиче. Чувствам се виновна и дори не знам защо. Не мога да помръдна от мястото си. Не мога дори да преместя погледа си.

-Кристи.-чух някой да ме вика, но бях психически изморена и нямах желание дори да се обърна.-Кристи, съжелявам, моля те съвземи се. - каза Камерън и ме разтърси, аз просто го погледна с празен поглед и казах.

-Аз съм виновна.- той ме гледаше объркано, но аз продължих.- Чувствам се виновна но не знам защо, но ме боли сърцето а не знам дори защо. Как е възможно?- попитах ,не заплаках, продължавах да гледам с празен поглед, не го оставих да довърши и казах.-Заведи ме до общежитиети.

-До-добре.-каза едва заеквайки и ме заведе до там, без да обелва и дума.

Гледната точка на Камерън

Заведох Кристи до стаята и'. Все още не можех да говоря. Не мога да повярвам, че това е същото лъчезарно и мило момиче като от сутринта. Тя ме гледаше така безразлично, така празно, точно като нея...