Мило Дневниче - Dear Diary ...

Глава 1 част 2

- До утре. - аз излязох от фитнеса и видях Алек облегнал се на колата. Бързо отидох до колата.
- Къде изчезна? Потърсих те в женската част, но те нямаше там - започна Алек, а аз си оставих сака и започнах да си търся токчетата и естествено да се оправдавам.
- Знаеш, че тренирам и бокс. А в женската част няма боксова круша.
- Мислиш, че не се досетих. Но и там те нямаше.
- Знаеш ли, че фитнеса има басейн?!
- Който ще работи за състезатели от другата седмица.
- Да, гадно, нали?! По дяволите, къде са...
- Какво търсиш? - продължавайки с бесният си глас, ама ние не спряхме да се караме, така че...
- Токчетата ми.
- Провери под сака ти.
- Сега си сложих там сака, идиот.
- Именно. - каза Алек и повдигна сака с едната си ръка. Направи самодоволно изражение и ми подаде токчетата ми, който бяха кафяви с тънак висон ток.
- Не ми се прави на умник. - взех токчетата засрамена. И се насочих към шофьорското място. Алек затвори багажника.
-Между другото, аз ще карам.
-Няма проблем.
-Да не би туко що да каза, че няма проблем да карам. - застанах до колата, гледайки учудено Алек.
-Е и... - и той застана пред колата, като сложи лакти на тавана и.
-Еми, това е ново.
-Аз не съм твоето гадже, което не ти дава да караш. Плюс това и преди си я карала.
-Да, така е. Но ти мразиш да се вожиш. Взе лиценс за шофьор на автобус и на такси, само защото мразиш да се возиш. И всеки път като трябва да се возиш сменяш шофьора.
-В това няма нищо лошо. Вече имам кола.
- Хм. - и най-после влязох в колата. Алек леко удари колата, като така обявява победата си. Скоро стигнахме кафенето, което беше на ъгъла на улицата, мен ме кефеше. Също и само него знаех, само покрай него бях минала. Алек вече знаеше всичко в града къде се намира. Пътувахме в автобуса, само защото тате не иска да ни качи, на задната седалка имало кашони, а и си продаде колата и планираше да си вземе нова като се преместим. Та, ние пътувахме, а шофьорът на автобуса не даде на Алек да кара. Аз си подремнах, а Алек прегледа картата. Алек също беше проучил всичко за града, историята му, настоящето му (тоест какво се случва) и бъдещето му (какво ще бъде открито, закрито или построено). Алек беше като уикипедия, но по умен. Алек имаше много победи, не само научни, но и баскетболни. Той беше капитан на отбора по баскетбол. Беше ги извел на национално, но никога не отиваха. Винаги губеха служебно. Сякаш бяха проклети, винаги трима, четирима чупеха ръка или крак, веднъж един беше намушкан, а двамата му приятели пребити почти до смърт, а един от отбора беше блъснат от кола. И всичко това се случи при последният им опит. Определено са прокълнати, никога да не стигнат до национално. Иначе, със сигурност биха спечелили. Веднъж се бяха включили в благотворителност. Трябваше техният отбор (отборът на Алек) да се състезава с професионални баскетболисти. Гаджето ми (Дийн), който не е в баскетболният отбор, накара почти всички зрители да заложат. Естествено всички заложиха на професионалистите, а Дийн само им се усмихваше. Отборът ни така и не разбра за това, но най-важното е че нашият отбор (отборът на Алек) победи професионалистите. Алек много си обичаше отборът, бяха направо семейство. Не веднъж са оставали (целият отбор) за ден, два, някога и цяла седмица. През тези дни не си оставах вкъщи. Първо: цялата къща смърдеше на пот, второ: тоалетната винаги беше запушена, трето: сметище би било по-чисто от кухнята. Аз само им напазарувах и оставях пред вратата по четири, пет торби. Но минавах през двора и ги оставях до задната врата, защото ако ги оставя отпред някой може да ги свие и изхвърли, не знаете колко често ми се е случвало, някой от съседите наистина много ме мрази, поправка бивш съсед. Може би това е единственото хубаво от преместването. О, и за да вземе накой покупките трябваше да позвъня, а щеше да се отвори веднага. Нямате си представа за каква воня говорим. Когато някой отвореше врата и излезе, цветята овяхваха и всичко живо бягаше. Близките ни съседи, в рамките на три къщи, разбереха ли, че ще се събират си взимаха отпуск и заминаваха. Ако момчетата останат за ден, съседите оцъстват за три, както и аз, но трябваха цели три дни да се изчисти. Всеки път наемахме различна компаня, защото не искаха повече да ни виждат, толкова гадно миришеше. Аз все се измъквах под предлог, че ще остана при някоя приятелка, защото имаме да правиме проект или под предлог, че имам състезание. Очевидно сте се досетили, че нашите също не си бяха у дома, е поне като е за повече от ден. Но честно ако ще оцъстват за два дена, а не за вечер или повече от четири, ние с Алек вдигахме жестоки партита. Уведомявахме (в кавички) съседите, че Алек е поканил приятелите си за два дена, докато нашите ги няма. Съседите веднага си сбираха багажа. А ние правехме шумно парти без да се притесняваме. Все пак няма кой да се оплаче от шум. Но да се върнем пак на темата.
Токо що пристигнах пред кафенето и го погледнах.
- Няма да ми позволят да паркирам тук, нали?
- Съжалявам, но не. Ако искаш аз ще паркирам пред някоя къща по долната улица.
- Защо мислиш, че ще ти позволят ? - казах учудена. А Алек само ми посочи улицата под нас, на която имаше поне пет паркирани коли.
- Ол, да може.
- Само ще си взема чантата. - протегнах се към задната седалка и си взех чантата, която не беше нищо особено. Кафява кожена, естествено изкуствена кожа, и метална дълга верижка за дръжка. Всъщност не беше метална, а
златна. Родителите ми смениха всичко метално (медно) от чантата ми със злато, за рожденият ми ден. Дори не исках да го празнувам, но те все пак са ми родители. На рожденият си ден бях само с тях и Алек, бяхме отишли на вечеря в някакъв луксозен ресторант. Алек не си падаше по такива неща, но го направи заради мен. Комплектът който нося, без чантата, той ми го подари. Без една гривна, която беше от родителите на едно от момчетата на който бях детегледачка, на него ми се е случвало да го наглежда по цели седмици, но такава беше работата на родителите му.
Добре аз вече слязох от колата, затворих силно вратата. Минах пред колата и отидох до Алек и му дадох ключовете. Често ползвах колата му, дори по-често от самият него, но той ползваше метрото заради приятелката си. Той също ме докарваше и до училище. Но тази година, преди започването на учебната година ще се сдобия със кола каквото и да ми струва. Бяха ми излезли много гадни прякори, защото все се возех в колата на някое момче. И само веднъж в колата на най-готиното момче (Дилън) в старото ми училище, което беше грешка, защото постояно ме докосваше и ми правеше намеци. Ведъж се опита да ме целуне, но не му се получи, защото Дийн (тогава още не бяхме гаджета) му удари юмрук. Той ме спаси, тогава забелязах, че е секси. И преди това съм го виждала. Та той беше брат на най-добрият ми приятел, Сам. Който беше пред последна година. Но естествено със Сам не общувахме напоследък.Скарахме се заради момиче. Можете ли да повярвате?!