Mystic Hills

Новото начало не винаги е хубаво нещо

Айлин измина целият път до вкъщи като в мъгла. През цялото време си мислеше как ще се справи в това училище. Винаги когато се бяха местели, тя бе успявала да си намери приятели и място сред тях, пък били и временни. Сега обаче не можеше да спре да се тревожи, че този път няма да се справи. Всичко тук беше толкова различно. Ами ако никога не свикнеше? Отново щеше да си остане сама.

- Айлин, ти ли си? - Провикна се майка ѝ от кухнята, когато Айлин затвори входната врата.

- Да - отвърна и отиде да я види. - Какво правиш?

- Опитвам се да приготвя шоколадови бисквитки, но просто не се получава - Елън въздъхна и погледна дъщеря си, която мълчаливо остави раницата си на пода и запретна ръкави - да пече сладки беше страстта на Айлин. - И така, скъпа. Как мина днес? Сприятели ли се вече?

- Ами... Може да се каже - промърмори Айлин, мислейки за Стефан и странния му приятел.

- Толкова се радвам. С баща ти се притеснявахме, че още едно преместване ще ти повлие зле.

Ами да не се бяхме местили, помисли си Айлин, но не каза нищо. Нямаше и нужда. Майка ѝ забеляза мълчанието ѝ и намръщената физиономия и я остави сама в кухнята да довърши тестото за бисквитките.

Когато приключи, Айлин се качи в новата си стая. Игнорирайки новото голямо легло, покрито със старите ѝ завивки, чистото бюро и празните стени, тя излезе на балкона, където я посрещна нова гледка. Нямаше ги високите борове, планините в далечината и парка от другата страна на улицата. Тук нямаше нищо освен поляни с пожълтяла трева, докъде поглед стига, и няколко къщи в далечината.

Как беше възможно толкова да харесва промените и разнообразието, но така да тъгува за стария дом? Мислейки си за всичко, което остави там, осъзна, че може и никога да не свикне тук.

Стефан захвърли раницата си на пода още щом прекрачи прага на апартамента, който делеше с Владимир. Запъти се към кухнята и започна да вади продукти за сандвичи от хладилника.

- Пак ли сандвичи? - Навъсено попита Владимир, а в следващия момент започна да прибира изваденото от Стефан.

- Не пак, отново - отвърна той, но се разположи върху един стол до барчето, предоставяйки кухнята на брат си.

- Спагети или яйца?

Стефан се замисли за секунда и реши спагети. Докато наблюдаваше как брат му вади продукти и пуска печката, се опита да разбере какъв му е проблемът днес. Цял ден беше навъсен, отговаряше само с по една-две думи - ако изобщо отговаряше, и изглеждаше готов да скочи на бой на всеки. Не че щеше да го направи - когато бе ядосан, се затваряше повече от обикновено в себе си, а и знаеше как да контролира гнева си.

Тихото подрънкване на различни прибори и тенджери разсея Стефан и мислите му се насочиха към момичето, с което се запозна днес, Айлин. Веднага я хареса - нямаше как да го отрече. С дребната си фигура, прекрасната руса коса и сладката усмивка на момента привлече вниманието му. Пък и усещаше някакво особено излъчване от нея, нещо необикновено... Само едно можеше да каже обаче - тя не беше от свръхестествения свят, което веднага се превръщаше в проблем. Особено ако брат му разбереше.

От друга страна нямаше как да не се запита как, по дяволите, са я приели в училището. Сред свръхестествените създания беше обществена тайна, че в тази гимназия почти не учат хора. Разбира се, тук-там имаше, но те дори не подозираха сред какви същества се намират. Повечето Обладани също не знаеха за училището, но не беше изключено директорът, изключително могъщ вещер, да е пропуснал някого въпреки всички проверки и разследвания, които правеше за всеки един кандидатствал ученик.

Връщайки се назад в мислите си, се опита да си спомни всички от новия му клас. Тъй като седеше на последния чин, беше успял да ги огледа и доколкото помнеше той и брат му (от погледа му не убягна, че седеше до Айлин. Защо, по дяволите, го бяха кръстили Стефан, а не нещо като Алекс или Браян?) бяха единствените ангели. Прекрасно, помисли си Стефан. Момичето, което седеше до него, със сигурност беше сирена - беше прекалено перфектна, пък и имаше две малки луни, татуирани на двата безименни пръста, нещо, което беше техният отличителен знак. Стори му се, че видя две вещици и един Мистичен ловец, но за останалите вече нямаше как да е сигурен.

Улисан в мисли, Стефан забеляза готовия обяд, чак когато Владимир сложи на барчето две чинии, пълни с невероятно миришещи спагети с доматен сос.

- Пак си се престарал, братко - ведро отбеляза той, а Владимир само сви рамене, все още мрачен като буреносен облак. - Забеляза ли сирената в класа ни?

- Тази година имаме сирена? - Повдигна леко вежди Владимир. - Изобщо не съм обърнал внимание.

- Да не би да е заради Айлин? - Усмихна се Стефан, незасегнат от лошото му настроение.

- Коя?

- Айлин, момичето, което седи до теб. Не ми се вярва и нея да не си забелязал.

- Ама ти сериозно ли? - Повдигна още повече вежди брат му. - Не ми казвай, че отново ще ми се налага да ти напомням, че хората носят само проблеми. Ненужни проблеми. Така че те съветвам още от сега да не се доближаваш до нея, преди да стане прекалено късно.

Вече е прекалено късно, помисли си Стефан, но на глас не каза нищо и остави тишината да надвисне над тях.