Mystic Hills

Побързай или ще ти откраднат момичето

Айлин изкачи бавно стълбите до четвъртия етаж и влезе в класната стая, въздишайки. Беше толкова изморена - предишната вечер чете толкова много, че накрая очите я заболяха, а тази сутрин едвам стана. Изобщо не ѝ беше до биология и различните екологични фактори, но колкото и да искаха да ѝ угодят родителите ѝ, нямаше да я оставят да не ходи на училище само за да си доспи.

В стаята имаше само две момиче, които бяха седнали на последния чин и си говореха, и едно момче в другия ъгъл на стаята със слушалки на уши. Никой не ѝ обърна особено внимание и Айлин реши, че тази сутрин няма да се сприятелява с никого. Седна на мястото си, пусна раницата си на пода и отпусна глава върху чина. Наблюдаваше изгряващото слънце, а зад нея чуваше идващите ѝ съученици, но пет пари не даваше за тях. Искаше просто още няколко минути сън...

Изведнъж до нея се настани Владимир, но дори той не можеше да я разсее достатъчно от мисълта как ще заспи след малко.

- Здравей - поздрави я, а раницата ми тупна глухо на земята.

- Здрасти - Айлин обърна глава към него, отмятайки дългата си коса от лицето.

- Какво правиш?

- Хм, не е ли очевидно? Показвам по-добрия си профил на новите си съученици - тя посочи с театрален жест към опряната си на чина глава и той се усмихна леко. - Трябва да ги впечатля по някакъв начин все пак.

Той не каза нищо, обаче едното ъгълче на устата му остана повдигнато целия час. Въпреки малкото сън предишната вечер, Айлин се почувства ободрена. Не е истина как я караше да се чувства това момче. Почувства и нещо друго обаче - трябваше да спре да мисли за него, защото това нямаше да свърши добре в никакъв случай.

В другия край на стаята Стефан тъкмо се настаняваше до сирената, с която трябваше да седи, и се чудеше дали има смисъл да я заговаря. Сирените и без това не бяха кой знае колко мили и приятни личности - единственото им положително качество беше естетическата наслада, която красотата им носеше. Съвършенството обаче е твърде надценявано.

Три минути след началото на часа вече беше отегчен до смърт и реши, че момичето до него е по-малкото зло.

- Хей - усмихна се Стефан и се завъртя към него. - Аз съм Стефан, а ти си...

- Заета - прекъсна го момичето без да отлепя поглед от тетрадката, в която пишеше нещо.