Mystic Hills

Пролог

Здравей, аз съм Айлин... - мислено започна Айлин, но се почувства глупаво и спря. По принцип не беше срамежлива, но хората от новия ѝ клас я плашеха. Всички бяха толкова различни от старите ѝ приятели. Честно казано я беше страх да не би да не успее да не се впише.

О, Боже!, помисли си Айлин и мислено завъртя очи от раздразнение. Как изобщо очаквам да си намеря приятели при положение, че дори мислите ми звучат ужасно тъпо?!

Въздишайки, тя отново се обърна към училището. Голямата жълта сграда, на места олющена, се извисяваше заплашително над нея, карайки я да се чувства мъничка и нищожна. Не такова би трябвало да е излъчването на едно училище. Би трябвало да е... Я чакай малко! Айлин се вгледа внимателно в далечния ъгъл на сградата, зад който бе убедена, че някой се бе скрил. Някой ужасно голям и висок, целият в черно. Изглеждаше доста странно и видът му предизвика студени тръпки по цялото ѝ тяло. Ами ако беше... Не! Трябваше да спре да мисли за мистичните създания от сънищата си и да се съсредоточи върху истинския живот. Най-вероятно онова там е бил просто някой закъснял учител или...

Айлин толкова се бе съсредоточила в прозореца, че не усети кога той се е приближил към нея и подскочи при звука на топлия му глас:

- Разучаваш терена, а? - Тя се обърна да го погледне и бе посрещната от топла усмивка. - Извинявай, не исках да те стресна.

Добре, Айлин, някой най-накрая те заговори. И то някой много красив. Само не казвай нещо тъпо. Само не казвай нещо тъпо...

- Да - той я погледна объркано. - Ъм, исках да кажа няма проблем. Не ме стресна чак толкова. Само малко. Не е нищо особено...

Спри да дрънкаш глупости и се представи!, помисли си тя.

- Ох, май пак се раздрънках - усмихна се неловко тя.

- Няма проблем. Имаш хубав глас - и сега трябваше да се изчерви.

- Ами... Благодаря. Както и да е. Аз съм Айлин - тя му подаде ръка.

- Интересно име... Откъде идва?

- Всъщност не знам.

Усмихнаха си се, продължавайки да се наблюдават, докато изведнъж звукът на училищния звънец не огласи пространството. Момчето ѝ се усмихна още веднъж, обърна се и тръгна към вратата. И тогава Айлин се сети нещо - не го бе попитала как се казва. Как беше възможно да е толкова зле? Идваше ѝ да се удари, когато непознатият се обърна и извика:

- Между другото аз съм Стефан.

А после продължи да върви. Тя го наблюдаваше и се чудеше как успя да се запознае с такъв човек още първия си ден.

Беше толкова красив - чуплива кестенява коса, невероятни златни очи, висок, силен, атлетичен... Но беше само красотата му. Самият той имаше приятно излъчване. Макар че Айлин го виждаше за пръв път, тя бе сигурна, че е много мил и че е от онези хора, които те карат да се чувстваш спокоен. Беше...

Някой се блъсна в нея и тя залитна напред. Затвори очи, чакайки да усети удара в твърдата земя, но такъв не последва. Този някой я беше хванал и сега Айлин беше изцяло отпусната в ръцете му. Бързо се опомни, стана и се обърна към него. И пропадна в ледените му сини очи. Едвам успя да разбере какво ѝ казва непознатият.

- Извинявай, не те видях - дълбокият му глас напълно съответстваше на външността му.

- Ъм... Няма проблем - едвам промълви тя, все още наблюдавайки очите му.

Имаше нещо в тях... Нещо непознато, мистично... Моментът бе прекъснат, когато училищният звънец оглушително звънна още веднъж, приканвайки всички закъснели да отидат по стаите си. След кратко кимване момчето се обърна и си продължи по пътя. Ако бе по-уверена би го попитала за името му, но не смееше.

Обаче имаше нещо в него... Нещо различно, тайнствено, мистериозно... И тя искаше да разбере какво. Айлин тръгна решително към стаята си, като не спираше да мисли за него - на всяка цена искаше да разбере и щеше да го стори. А само ако знаеше колко ще съжалява за това...

Здравейте! Това е новата ми история. Тя е доста по-различна от предишната и затова се чудя дали да я продължа. Ще се радвам ужасно много, ако коментирате! ☺