Такуми Кай се събуди и по навик изви китка, погледна цифрите на часовника си. Минаваше три след полунощ, значи беше спал единайсет часа. Главата го болеше от прекалено много сън. Освен това след половин час щеше да закъсне за срещата си с Тъмното куче. А когато някой ти урежда срещи в три и половина сутринта или е идиот, или ти трябва да си идиот... за да откажеш поканата.
Въздъхна безмълвно и отиде в банята, за да си измие зъбите. После отиде в стаята на Сора и няколко минути съзерцава спящия си брат. Не му се тръгваше... на работа.
„Имам чувството, че се досеща. Умен е като мама. Тя винаги долавяше, когато правя нещо нередно. Когато съм се бил в училище или опитвам да излъжа татко. Тя.... тя виждаше със сърцето си...“
Стисна зъби, за да подтисне поредната излишна въздишка. Ако умреше, Сора никога нямаше да му го прости. Майната му... не го правеше за пари. Нямаше толкова пари на света, за да отиде на предстоящата среща. Правеше го заради живота на брат си. Такава беше сделката.
Такава беше сделката....
* * *
Ръкавите на якето леденееха отвътре. Такуми Кай го намести на себе си с разкършване на ремете и пое по улицата. На ъгъла покрай него мина патрулка и забави ход. Ченгетата го погледнаха подозрително. Той нито забави ход, нито им обърна внимание. Презираше такива като тях. Те бяха... овчарски кучета. Овчарските кучета не могат да победят вълк.
Може би арогантността му ги подразни и го спряха за проверка. Шофьорът беше висок и тънък идиот на възрастта на Кай. Другият се оказа здравеняк на около трийсет и пет, четиридесет. От онези типове, които глупаците наричат чички, и ги смятат за безпомощни старци. Само че Кай присви очи и претегли лекотата, с която масивният „чичка“ пристъпваше към него. Имаше добре прикрито пружиниране в незабележимо присвитите колени. Имаше добре прикрита лекота в уж провисналите рамене и маймунски увисналите ръце. Ръце с размерите на прасците на Кай.
- Документите, моля. - помоли ченгето-шофьор с всъщност заповеден тон.
- Легитимирайте се, първо. - отвърна спокойно Кай.
- Добре. - грешката на полицая беше, че дори не се намръщи. Нормалните ченгета се дразнеха, когато гражданите си знаят правата. Да, доброто възпитание или поне обучение ги караше да са учтиви с „цивилните“. Модерната цивилизация изискваше от овчарските кучета да не ръмжат на овцете.... но можеше поне да се намръщи, да се подразни.
По лицата на полицаите не мина дори сянка от раздразнение. С абсолютно равни и спокойни изражения те... те посегнаха към вътрешните джобове на униформите си едновременно. ЕДНОВРЕМЕННО...
А Кай се усмихна и внезапно пристъпи към предното ченге. Озова се лице в лице с него, държейки личната си карта. За човека отсреща сигурно изглеждаше като фокус. Празна ръка - пълна ръка. Няма карта - има карта. И тази лична карта висеше във въздуха на сантиметри от очите на човека.
После времето спря. Онзи инстинктивно дръпна глава назад и Кай мярна какво измъква десницата му изпод униформата. Зърна синкавия проблясък на метал. Официалният, законен пистолет на ченгето си висеше на десния му хълбок. Този, който вадеше едва ли беше.... законен. Така че Кай се пресегна със своята десница и хвана опакото на чуждата длан. Показалецът му легна върху показалеца на онзи. Леко извиване на контролираната китка и дулото се озова точно върху чуждото сърце.
Копелето замръзна. Чичката-здравеняк също. Кай се усмихна. Сигурно ранените врабчета виждаха такава сладка усмивка по муцунката на приближаваща котка.
- Приемам легитимацията. - показалецът му недоловимо леко натисна пръстът на мнимото ченге - Да приема ли, че знаете кой съм?
- Такуми Кай. - отвърна с равен и много дълбок глас здравеняка. Стоеше на едно място, с наполовина изваден пистолет. Отвратително спокоен.
- Кой Ви праща?
- Закъсняваш за срещата. - отвърна „пленника“ на Кай.
- Не, не закъснявам. Но някой се е притеснил, че няма да отида. - освободи ръката на „ченгето“ и мина покрай него. Задната врата на патрулката се оказа незаключена и той седна на коравата, студена седалка. Двамата го изгледаха накриво през стъклото и влязоха в колата. После поеха по пустите предутринни улици. По празните кръстовища светофарите мигаха в тревожно жълто.
Кай отиваше на среща с Тъмното куче. За да откупи още една седмица живот за Сора.
