Мимолетен спомен,
това си ти,за жалост.
Спомен с лачени обувки,
който танцува,
отвреме-навреме в главата ми,
а обувките драскат,
оставят следи от носталгия
-стърготини любов.
Липсва ми похлопването на смехът ти
и странно-кадифеният ти глас,
обвит във дим и непознато чувство...
на нужда,на сляпа надежда.
Закътах те,възможно най-далече,
във ъгълът на празната ми стая
но чувам стъпките и музиката отдалече
и чувам,че не си си тръгнал още.
Уж гоня те,а все те връщам,
май липсваш ми,не зная
и искам пак да те прегръщам,
не,моля те...това е края.
