"Life" - Beginning || j.jk

제4장

Върнах се вкъщи от тежкият разговор с баба ми. Никога не се бях чувствала толкова притисната от живота.
Веднага се проснах на дивана, като половината ми коса отиде върху лицето ми.

Ако се задуша с косата ми май ще е най-добре.

Започнах да се унасям, докато телефонът ми не започна да звъни на пожар.
Няколко пъти го игнорирах, но вече прекаляваше.

- Какво правиш?

- Опитвам се да умра. Ами ти? - нотка саркастичност започна да се разхожда по думите ми. Наистина исках да умра точно сега.

- Ще дойда по-късно. - каза студено той като се чуваха коли около него.

- Моля? - след тези думи се надигнах от дивана.

- Не искам да оставаш сама. Спокойно, ще е за малко.

- Понякога супер много ме дразниш.

- Мерси. - каза той и затвори телефона.

Защо се самопокани у нас?
Станах и отидох в стаята си. Махнах работното си облекло и влязох в банята, след което се звънна на вратата. Навлякох си домашни дрехи и отворих.

- Ол, извинявай, не знаех, че ще бъдеш с Юнги. - на вратата стоеше Джънгкук с пликче в ръка.

- Моля? - изгледах го объркано.

- Ами, просто... аз... аз не знаех, че ще си в къщата му.

- Какво?! Неговата къща?! - веднага челото ми се сбръчка и го пронизах с поглед.

- Ей, ей, ей. Не викай. - каза той шептейки, а аз само го изгледах злобно. - Е, хайде да влизаме, че е студено.

- Ама...

Такъв нахалитет не бях виждала през живота си. Защо днес всички се самопоканват тук?

- Е, къде е той? - очите на Джънгкук започнаха да шарят навсякъде из къщата.

- Аз от къде да знам? Това е моят дом.

- Тогава защо той ми каза да дойда с храна, за да се видим? - повдигна самодоволно едната си вежда.

- Ще го убия. - измърморих аз. Как смее да прави това? Защо направо не беше викнал Джимин и Юн Джу?

- Какво каза? - седна на дивана той и започна да вади нещата от плика.

- Нищо. - кръстосах ръце и въздишах.

- Скоро да си говорила с него?

- Преди около час ми каза, че ще дойде.