Painfully perfect for me

2.

Влязох в кабинета на Алисън.
– Ей мъниче. Как я караш?- тя дойде до мен и ме прегърна. Както ви казах тя ми е любимката в този затвор.
– Имам нов пазач.- казах настанявайки се на стола й.
– Защо?- кръстоса краката си, докато сядаше и приглади полата си.
– Ти не си ли чула?- ококорих очи срещу нея.
– Какво да съм чула?
– Ами... пребих Гарет...
– Ви! Кога?- тя направи разочарованата физиономия.
– Четвъртък...- не че ми пукаше, просто на нея й стана гадно, защото полага много усилия, върху това да ме запази тук, а не да ме изгонят на улицата.
– Ви... Нали знаеш че това беше номер 25... За тази година! Още пет и си аут. Не мога да ти помогна, ако ти сама не искаш да си помогнеш.
– Права си, но...
– Няма но! Ти си една от първите тук и остана последна от твоят "випуск" всички други се съвзеха. Какво не ти е наред? Сподели с мен. Защо трябва да криеш уплашеното ти "аз" зад тази корава обвивка, наречена "его"? Защо Ви? Къде отиде Рейвън Уудс, която майка ти и баща ти са се радвали докато си пораствала. Познаваме се от пет години Ви. Пет години. Толкова ли малко доверие ми имаш? Аз съм ти психолог, а и мисля че сме доста близки...
– Права си Алис... познаваме се от толкова много време. Видях те в най- лошата ти светлина, когато влезе през тези врати. И ти беше  като мен. Помниш ли?- видях как преглътна тежко и погледна надолу. Беше я срам от предишната Алисън.- Знам, че това е в миналото, но каква беше причината да дойдеш тук?- преглътнах. Пулсът ми се ускори. Трябваше да й кажа за миналото си... беше права. Права за всичко което каза преди малко за мен. Тя стана и заключи вратата. Върна се при мен и се облегна на бюрото си.
– Бях на 15... Прибирах се от къщата на една приятелка и реших че ще е по- пряко да мина през тъмните улички. Тогава не ме беше страх от нищо... Отклоних се от осветената улица и завих към тъмната малка. Докато минавах чух стъпки зад себе си. Обърнах се, но там нямаше нищо и никого. Продължих напред с по- бърза крачка, когато пак чух стъпките. Обърнах се отново и пак нищо. Започнах да тичам. Бях близо до вкъщи. Вече виждах къщата. Тичах колкото се може по- бързо. Стъпките не спираха да ме следват. На няколко пъти се обръщах и отново нямаше нищо. Като се прибрах вкъщи, обясних на нашите какво става и те ме помислиха за луда. Казаха ми че халюцинирам и че няма как да съм чувала стъпки зад себе си без да има нещо или някой. След седмица се случи същото. Прибирах се от училище, чувах стъпките зад себе си и всички ме мислеха за луда. Нашите ме заведоха на психолог. Този психолог ми каза че не съм нормална и ме пратиха тук. Оправих се, за да докажа на всички че грешат. Станах психолог, за да помагам на тези, които имат нужда.- тя плачеше. Алисън плачеше. Явно наистина й е било тежко.
– Съжалявам...
– Няма проблем в миналото е...
– Добре сега след като ти се откри пред мен, мисля и аз да ти кажа моята история...- тя се върна на мястото си и седна. Заиграх се с пръстите на ръцете си. Поех си дълбоко въздух и издишах- Бях пристрастена към наркотиците... Шмърках на ставане и на лягане. Стабилно... През ден се биех в училище и викаха нашите. Изключваха ме от няколко училища преди да дойда тук. Майка ми и баща ми се отрекоха от мен и ме изгониха на улицата, затова не ми пука ако ме изгонят и от тук...- Алисън ми каза да спра. Набра един номер и каза на някого от отсрещната линия да й отмени следващият час.
– Продължи миличка...- тя кръстоса ръцете си пред гърдите и ме заслуша отново.
– Тъй като нямах пари, за да си купувам прахчета, започнах да се бия и ми даваха пари за това. Бях само на 14... нямах родители, нямах приятели. Сама срещу света. Една вечер докато се биех някой беше викнал полицията. Прибраха ме и после ме тикнаха в пандиза. Стоях там около 48 часа, докато някой не ми плати гаранцията. Бяха нашите... прибраха ме отново вкъщи, докато не започнах отново да се дрогирам, този път със спринцовки... Майка ми откачи, разведоха се с баща ми и той ме взе, защото съда реши, че ще е по- добре да остана при него, а не при лабилната си майка. Той пък реши, че ще е по- добре да ме прати тук, за да се поправя, но преди да замина го чух как казва на някого по телефона, че най- накрая се оттървава от мен. Не че толкова ми пукаше, но ме беше страх. Беше ме страх от новият ми начин на живот. Не знаех какво ще става тук, но свикнах. Свикнах с грубото държание от страна на охранителите. Свикнах с Бийкъл. Свикнах със новото си аз.- не издържах повече. Рухнах. Заплаках за първи път от няколко години насам. Вече се чудех дали мога да плача...
– Оо миличка...- Алис стана и дойде до мен, за да ме прегърне- Ако аз съм била ненормална, ти си преживяла толкова много... не плачи. Нали всичко е в миналото... Ей мъник чуй ме.- повдигна брадичката ми.
- Поправи държанието си и докажи на всички които някога са се съмнявали в теб. Докажи им че си по- добра и можеш да се измъкнеш от тук. Можеш. Повярвай ми ще можеш! Ти си силна. Ще видиш като станеш по- малко приказлива и заядлива, как всички ще те гледат все едно не си Рейвън Уудс. Направи го заради себе си. Не заради някой друг. Направи го, за да се гордееш със себе си. Направи го, за да имаш бъдеще.
– Няма да се променям, ако никой друг не ме мисли за добра, тогава защо да се боря?
– Недей да мислиш така- той разтърка гърба ми леко, докато аз още плачех- Не търси вината в другите. От личен опит ти казвам. Помогни на себе си и другите ще ти помогнат. Докажи че си различна.
– Благодаря ти Алис- отвърнах й на прегръдката- Ще го имам в предвид.- чухме почукване на вратата и бързо се отделихме една от друга. Ако някой разбереше, че сме приятелки, щяха да уволнят Алис, а аз не исках това да се случва.
– Да?- Алис отговори на почукването, докато сядаше на стола си и хващше химикалка, отваряйки някаква тетрадка.
– Времето ви свърши.- Харолд се показа през вратата. На светлината от прозорците видях че има изумрудено зелени очи. Виждаха се, въпреки поликарбоната пред тях.
– Така ли?- попита Алис, правейки се че пише нещо- Добре Рейвън. Надявам се да се вслушаш в съветите ми и дано повече не се налага да идваш- намигна ми леко- Приятен ден.- изпрати ме през вратата усмихната.
– Отиваме до килията ти, за да си вземеш хавлията и отиваме в банята.- каза, докато закопчаваше бешезниците ми.
– Добре.- и аз самата се учудих от отговора си.
– Явно наистина започваш да омекваш. Май трябва да повещаваш психоложката по- често.- той ме поведе през дългите тъмни и усукани коридори. Не знам как се оправяше тук. От пет години съм в тази сграда и все едно отново и отново навлизам в някаквъв лабиринт. След минутно мълчание той реши да започне разговора.
– А ти коя зодия си. Може да съм нов, но предпочитам да опозная човека с когото ще се виждам 24/7.
– Везни.
– Не си личи че си везни. Прекалено си... буйна за тази зодия.
– Така е.- стигнахме килията ми и взех бялата кърпа от леглото си. Добре че я сменяха всеки път когато беше ден за баня на това отделение.
Продължихме да си мълчим до помещението с душовете. Охраната влизаше с нас вътре, но седеше пред завесата на душа. Да. Имахме завеси, защото миналата година един перверзник надникна, докато си взимах душ. Да. Същият рози перверзник, който пребих в четвъртък. Вдигнах такъв скандал... няма да обяснявам сега.
– Отивам да ти взема чиста униформа.
– И ме оставяш да стоя сама тук? Имаш ми доверие че няма да се самоубия или да избягам?
– Те са на завоя на душовете. Няма да си сама много, спокойно бъбривке.- каза и чух тежките му обувки да се отдалечават. Зад завесата на душа се съблякох и хвърлих мръсната оранжева униформа през нея. Душа представляваше три стени, от които две бяха леко щръкнали от страни, заради новопоставената завеса. Завесата беше бяла. Сигурна съм че когато някоя се къпеше на тъмно, парата очертаваше силуета й на бялата покривка. Зарова и сигурно ставаха толкова много изнасилвания тук, но никой от външния свят не знаеше. Свалих и бельото си. Всяка от тук имаше три чифта бельо. Бял, черен и бежов цвят. Това че сме в изправителното, не означава, че няма хигиена. Харолд се върна. Пуснах душа и водата ме намокри. По един път задължително всяка седмица докосвах тази течност с цялото си тяло. Имах навика да пея, докато се къпя. Докато нанасях шампоана си започнах да си пея. След около 15 минути бях готова. Подсуших се с кърпата и я ових около себе си. Трябваше да отида до шкафчето си, за да взема бельо и да оставя мръсното в него, за да може персонала да го изперат. Отново. Това че е изправителното, не означава, че няма хигиена. Грижите за нас тук бяха приемливи. По- добре от колкото на улицата.
– Пееш много хубаво- Харолд се обади.
– Благодаря. Винаги ми е харесвало да пея.- това беше странно- Ъмм... като си ми пазач, не ти ли е забранено да говориш с мен?- обърнах се към него.
– Това си е мой избор и мой риск.
– Защо всички носите шлемове и щитове и палки. Добре за сигурност, но чак толкова необуздани не сме.
– Сигурност. Защо?
– Не знам просто така се чувствам като някаква ходеща бомба от която всички вие се пазите.
– То не е ли така?- на някой май много му знае устата.
– Не знам. Ти ми кажи.- продължих да ходя напред.
– Така е. За мен поне е задължително да ги нося. Не знаем кога можеш да набиеш някой пак.
– Не знаете? Кои вие?
– Всички.