Painfully perfect for me

6.

Бавно и леко излязохме от склада. Той веднага ми хвана ръцете зад гърба и ми сложи белезниците.

-Добре бе човек, каква е тая работа. Погледни ми ръцете.-опитах се да ги вдигна,но той не ме позволи.

-Няма да се оплакваш. Не забравяй че все пак си пациент в психична клиника.

-Ауч.- просто пациент?

- Върви напред.- избута ме и аз тръгнах по инерция. Вървяхме така около 5 минути, а аз разглеждах монотонните стени и врати на болничното заведение. Не съм сигурна, но май са ремонтирали основно за последно през '62. Имаше дупки и пукнатини навсякъде. Бийкъл взе пари от държавата за да сложи електрически ключалки и знаете ли какво стана? Сложи само в първото и второто отделение, за да може като дойдат инспекторите да видят къде са били вложени (част) от средствата отпуснати за сградата. С по- голямата сума нашата Бийкъл си взе нова кола и златни бижута. Все пак е жена на кмета. Докато мислех за това с Хари вече бяхме стигнали до килията ми.
–Дай ми снимката-каза той затваряйки металната решетчеста врата на килията. Бръкнах в джоба на униформата си и я извадих. Разгънах я за последен път, за да се опитам да намеря нещо, което щеше да ни помогне с плана. Загледах се във фона на снимката. Имаше сгради и билбодрове. После погледа ми се отмести към момиченцето. В ръцете си държеше мече с гравирано със златна нишка име. Еми- остатъка от името беше изрязано от ръкава на якето на момичето.
–Това е Емили.- обърнах снимката към Харолд и му показах момиченцето с пръст.
–Как може да си толкова сигурна може да е всяко момиче от тук.- погледна ме.
–Загледай се в мечето.- притвори си очито за да може да се съсредоточи.- Какво виждаш?
– Мече.- каза със съркастичен тон и се изправи.
– Ти сляп ли си или да?- изнервих се.- Има гравирано име на корема на мечето. Пише Емили, но последните две букви са изрязани от ръкава на якето.
– Права си.- взе снимката и се загледа в мечето.- Ново откритие за плана. Браво. А и още нещо. Дължиш ми...-показа устните си, като прибираше снимката в джоба си.
–И защо по-точно?- кръстосах ръцете си пред гърдите.
–Как защо? Заяде се с мен. Имаме уговорка, не помниш ли?- усмихна ми се и ми намигна.- Сложихме го на уговорката, не помниш ли?-направи се на изненадан.
– Странно, но не.- усмихнах му се и започнах да се приближавам бавно.- Но щом настояваш...- вече бях стигнала до решетките на вратата.
– Мхмм... изхъмка и си подаде главата през тях.- Ще започнем да се разбираме по- добре с теб, май.- усмихна ми се притваряйки очите си чакащ за момента в който устните ни ще се слеят за втори път... Приближих си главата към неговата бавно защото не бях сигурна дали е правилно и защото изках да го издразня. Устните ни бяха на дъх разстояние. Можех да усетя ментоловия вкус на дъвката, която постоянно дъвчеше. Усетих как облизва устните си и леко ги прехапва. И аз прехапах мойте. Скъсих разстоянието между нас и вместо да го целуна, прокарах езика си през в права черта, започваща от устните до челото и бързо отидох по- навътре в килията, за да не ми се ядоса. Той отвори очите си в изненада и се засмя.
– Добре изиграно Рейвън. Добре изиграно. Сега ела. Мой ред е.- каза с дяволска усмивка на току- що облизаното му лице.
– Няма да дойда.- отказах му аз.
– Защо? Няма да те облизвам. Не съм дете.
– А какво ще ми направиш?-местно казано ме заинтригува.
– Ще разбереш само ако дойдеш.- продължаваше да настоява.
– Е какво пък. И да ме оближеш няма да е голяма работа, защото постоянно дъвчеш тази проклета дъвка и миришеш добре.- казах пристъквайки уверено към него. Подадох главата си и очаквах съдбата да ми се усмихне.
–Затвори си очите.- каза.
–Защо?
– Просто ми се довери.- затворих си очите и усетих как се подсмихва. В следващия момент две ръце ми хващат лицето и го отъркват в друго. Този кучи син. Изтри си облизаното от мен. Отрових си очите и бързо му хванах ръцете и се отскубнах, засмявайки се. И двамата бяхме усмихнати, а аз му държах ръцете. В този момент очите ни се засякоха и двамата станахме сериозни. Изучавахме лицата си в поглед.
– Какви беди ще ми навлечеш Рейвън Уудс.- каза отскубвайки ръцете си от мойте, премествайки ги на главата ми за опора и внезапно скъси разстоянието между нас разбивайки устните си с ментолов дъх в мойте. Времето сякаш спря. Имах чувството че го познавам от началото на вечността. Моментът нямаше как да се опише с думи, а и не бяха нужни такива. Действията говореха по- силно от думите. Не знам колко дълго е продължил нашият малък момент, но не исках да свършва. За жалост всичко хубаво си има край. Отделихме се един от друг задъхани и допряхме челата си едно до друго. Хванах му ръцете и го погледнах. Той потърка моя нос с неговия. Остави една малка и нежна целувка на устата ми и се отдръпна.
– Е това беше нещо.- засмя се и разтърка врата си.
– Да. Да така е.
– Дъвча дъвка, за да мога да се сдържам да не направя нещо друго- намигна ми и си пое по пътя оставяйки ме изпълнена с въпроси без отговор. Само едно ми беше ясно... Какви беди ще ми навлечеш Харолд Стайлс...