Rewind//Jeon Jungkook

I

넷

Минаха почти 2 седмици откакто с Джункук си помагаме с ученето. То голямо учене пада, ама да ви кажа честно през това време не съм прочела и едно изречение както трябва. И нямах намерението да го правя, затова сега се опитвам да взема листа с домашното от Джункук.
-Няма да ти го даам!- изплези ми се той и вдигна листа още по-високо.
А аз, горкото джудже, не можах дори да се припаря до това парче съкровище.
-Моля теее! Трябва ми! Защо не ми го даваш?!
-Защото ми харесва да те изтезавам.- изхили се подло.
Да, в последно време много се сближихме. Той беше човекът, с който прекарвах най-много време. Но той пак прекарваше повече време с приятелите си.
-Моля ти се дай ми само да препиша няколко изречения!-скачах към ръката му, като си помагах опирайки се на него, едвам не го съборих. Но тогава учителят влезе.
-Добро утро ученици!- много добро, няма що.- Виждам, че още ви се спи...
Видях как Джункук пише нещо на есето, което ни беше за домашно. След това ми го подаде. Сега седеше по-близо до чина ми, защото със Сон Ми се размениха. Беше написал моето име на есето. Защо? Да не би да има и второ за него?

-Надявам се да не сте забравили да напишете домашното си.- вече минаваше да ги събере.
-Джункук, къде е твоето?

-Не го написах.
-Защо?- учителят сложи ръце на кръста си и изду дебелото си шкембе към него. Задникът му беше точно пред носа ми и ми отне доста усилия да се стърпя да не го ударя. Имам навик да удрям задници, които се заседяват твърде дълго пред мен.
-Забравих да го напиша.
-Искам го до утре. И спазвайте сроковете вече ясно ли е? Като се каже понеделник- в понеделник, като се каже вторник-вторник...

Как само се измъкна! Това копеле все минава през капките. Ако аз бях без домашна съм сигурна, че щеше да ме накаже. Вероятно затова той ми даде своето есе.
-Надявам се да не си писал глупости.-прошепнах му.
-Даже и правописни грешки добавих.

Но както и да е, аз също се чудя защо толкова внимание им обръщам на тия оценки. Не съм тръгнала да ставам някой учен. Всъщност си нямам на представа какво да правя с живота си. Вече даже изобщо не ми се живее. От инцидента с майка ми изгубих цялото си желание за съществуване. Въпреки че в последно време нещата малко се оправиха, все още ми се иска да умра. Но все нещо ме спира да посегна към хапчетата, които още държа скрити в нощното шкафче.