Начало без край / / Beggining without end

Глава 6.

Влязох в трапезарията когато се блъснах в Крисчън, целия оцапан в доматен сос, а от косата му се подаваше спагета. Гледаше ме разярено сякаш готов да ме убие когато викна към мен ядосано:
Крисчън: Махай се от пътя ми! - след което ме блъсна към стената. Едвам не паднах и тъкмо когато се изправих и да му държа сметка, го видях да завива в края на коридора. Бях повече от ядосана, затворих си очите и стиснах ръцете си в юмруци. Вдишах дълбоко и рязко издишах насъбралия се въздух.

"Бъди силна Сара!" си казах наум и отворих бавно очите си, за да заваря в трапезарията все едно е минала току-що буря! Беше може би по-зле отколкото го чувах, но внимателно влязох в стаята.
- Мамо какво е станало тук? - попитах я вече съвсем шокирана.
- Ти ми кажи Сара! Какво е това куче за бога?! Нали съм ти казвала.. - и без да я изслушам почнах да се оглеждам за Тара и видях кученцето в единия ъгъл на стаята да яде от соса за спагетите по земята. Отидох към него и го вдигнах от земята. Тичешком се опитах да изляза от стаята, но късметът не беше на моя страна. Усетих как някой ме хвана здраво за лакътя и бях 100% сигурна, че е майка ми. С почти затворени очи и свила устните си, започнах бавно да се обръщам към нея сякаш съм направила някоя беля, но.. О чакай, аз направих такава! Бях малко притеснена какво ще се случи, но нямах изход. Погледнах майка си и само по ядосания й поглед разбрах, че няма да се отърва толкова лесно този път. Огледах се и видях, че баща ми го нямаше в трапезарията Ама разбира се, че точно когато е часът на страшния ми съд него няма да го има. И не преувеличавам - майка ми можеше да е много добра, но и много лоша.
- Сега искам да ми обясниш защо има куче в къщата ни, когато изрично знаеш, че не допускам да се случват подобни неща?! - майка ми викна срещу мен и се убедих за пореден път, че този път няма да се размина с леко наказание. Само не разбирах защо е чак толкова голям проблем. Да, знам, че и други глупости съм правила, но този път мисля, че тя преувеличава. Въпреки това, започнах да обяснявам как намерих Тара на улицата и реших да си спестя караницата ми с Питър.
- Искам това куче да изчезне от погледа ми по най-бързия начин, иначе и ти изхвърчаш с него навън! - каза майка ми с равен, но заплашителен тон.
- Не! Няма да го изхвърля, то е беззащитно животинче и няма никаква вина, също няма и къде да отиде. Недей, моля те..- помолих й се с надеждата да го оставим да спи поне на двора.
- Казах нещо Сара! Не ме карай да повтарям!
- Няма да го изхвърляме! - викнах и аз на свой ред. - Това е живо същество, а не играчка! Като толкова не го искаш то ще спи на двора! Защо все ти трябва да решаваш какво да става в тая къща?! И аз имам право на мнение.. - и преди да довърша така наречената си "реч" усетих засилваща се болка на дясната ми буза. Не разбрах какво стана.
- Маргарет! - викна баща ми и чак тогава разбрах, че майка ми ми е ударила шамар. Сълзите ми сами почнаха да падат по вече зачервеното ми лице и без да чакам нищо пуснах кучето на земята забързано и обух по най-бързия начин първите си кецове, които видях. Отворих вратата на къщата и след като я затръшнах силно, почнах да бягам с все сили към единствената ми утеха - мостът. Плаках през целия път и дори на моменти не виждах нищо от сълзите си, но това не ме спря. Когато стигнах моста се сгромолясах върху дървените дъски и хванах главата си с двете си ръце. Усетих вибрация в задния джоб на дънките си. Видях на телефона ми, изписаното име на майка ми. Сложих телефона си на безшумен режим и се вгледах в езерото. Лекият полъх от вятъра образуваше съвсем леки вълнички в езерото, които го правеха дори повече привлекателно. Затворих очи и се наслаждавах на свежия въздух и лекия шум от листата на близките до мен дървета. Усетих нечия ръка на рамото ми. Стреснах се и чак подскочих когато се обърнах. И кой да видя - Джейкъб. Той седна до мен без нищо да ми каже. След това ме прегърна и аз веднага му отвърнах. Почнах да плача вече шумно и почти не си поемах въздух. След известно време се отделих от него и видях образувалото се мокро петно на тениската му.
- Съжалявам за петното. - посочих с пръст към дясното му рамо.
- Няма никакъв проблем Сар. - опита се да ме разведри с лека усмивка, но след като ме нарече Сар не се сдържах и продължих да плача, слагайки ръце на лицето си, за да се опитам да прикрия слабостта си от него. Това че сме приятели нямаше никакво значение и той знаеше, че винаги съм криела всичките си слабости, защоти смятах (и все още), че съм прекалено горда да го правя.
- Шштт Сар, аз съм тук, спокойно. - ми шепнеше той и разтриваше гърба ми внимателно. Признавам си, че е наистина доста релаксиращо.
- А-аз наистина н-не мога..- изричах бавно думите една по една като почнах да сричам на някои, продължавайки да си хлипам.
- Можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш?- ме попита някак.. предпазливо? Харесвах тоя Джейкъб, който наистина ми обръщаше внимание, а не вече "лошото" момче на квартала. И в този момент се сетих за всичките пъти, в които съм молила за неговото внимание, колко скандали имахме и така нататък. Отдръпнах се може би твърде рязко, защото ако не бях по-навътре от моста, щях да падна в езерото. Джейкъб ме погледна уплашено, но и някак тъжно, защото може би разбра за какво се бях досетила.
-Сар..
- Не си го и помисляй!- го прекъснах най-безцеремонно, но не ми пукаше. Вече трудно отново ще си върне доверието в мен. Изправих се, както и той.
- Искаш или не, трябва да поговорим! - той за кого се мислеше?! Не може да ми нарежда, при положение че ми създаде толкова нещастия и страдания. - Майка ти ми се обади, че те няма и аз знаех къде си, Сар.. Защо си й отговаряла, никога не си била срещу правилата.. - Прав беше. Аз бях научена от малка да ходя по правилата и не знаех какво е това нещо "безотговорност" или "неуважение". Но смятам, че е време някои неща да се променят. Чудех се кога ще мога да го направя и ето на! Смятам от тук нататък аз да решавам кое е правилно и кое - не. Все пак, това си е моя живот, нали? Мога да взимам адекватни решения, така че нищо на света няма да ме спре да направя това, което желая.
- Джейкъб, ти отдавна загуби правото си да разговаряш с мене като приятел. Не забравяй миналите си постъпки, защото аз няма да го направя. - и се обърнах да си ходя. Нямах никакво намерение да разговарям с него сега за проблемите помежду ни, като имам други на главата. Както предполагах, той дори не ме последва и да ми обясни. Защо тогава се очаква аз да му бъда приятелка, като той дори не се бори да ми бъде такъв? Продължавах да размишлявам и стигнах пред входната врата на къщата ни. Стоях малко и дори за миг се поколебах дали да вляза, но риск печели, риск губи. Дръпнах дръжката надолу и вратата се отвори. Влязох вътре и я затворих след себе си. В коридора веднага се появиха майка ми, баща ми, дори Крисчън? Този плужек какво прави още тук?
- Оо Сара, добре че се върна. - дойде Крисчън и ме прегърна. Уау, това си беше върха, защото глупакът се преструваше заради нашите и чак ми се повдигаше. Отдръпнах се от него и побързах да се кача в стаята си. Подминах майка ми и се затичах по стълбите.
-Сара! Сара, ела тук веднага!- майка ми почна да вика, като се изкачваше след мен, но аз бях по-бърза и влязох в стаята си и заключих вратата. След малко чух удряне по вратата, но не обърнах голямо внимание и си сложих слушалките. Доспа ми се и тъкмо когато се унесох да заспя, телефонът ми звънна и по цялото ми легло се усети вибрацията, идващата от него. Кой по дяволите ще ми звъни около 3 и половина през нощта?!..