Звезди и космически прах

Chapter Four

Отварям уста в безмълвен писък. Толкова боли. Все едно ми одират кожата и ми слагат нова... Колко още болка се налага да понеса, откакто умрях?

Всичко, което виждам, е една голяма чернота. По-страшно е, отколкото да се луташ из Космоса, чувствам се много по-изгубена и самотна. 

Около мен се разбиват черни вълни и ме блъскат насам-натам. Минават през кожата ми, наелектризират я и косъмчетата ми се изправят. Главата, тялото, крайниците, дори сърцето ме болят. 

Изведнъж всички чувства изчезват и аз рязко се сблъсквам с нещо много твърдо. След това върху мен се излива кофа с вода. Доста продължително, бих казала. Може би е цял казан? 

Осъзнавам, че това е дъжд по миризмата. Щом вали, значи... Отварям очи и се надигам от положението, в което съм. Паднала съм върху земята или по-точно, върху улица, пълна с коли. Улучила съм час пик. Преди да мога да се преместя накъдето и да било, кола минава през мен. След това още една. И така всички се редят, все едно съм просто въздух. Ами... аз всъщност съм. 

Дръпвам се встрани от шосето. Вали като из ведро, небето е мътно и тъмни облаци са се скупчили над главата ми. Светкавици и гръмотевици раздират небето. На мястото, на което живях, никога не е валяло така. Климатът е много по-различен. Не познавам и обстановката. Следователно, не съм се върнала там, откъдето идвам. 

Косата ми вече цялата е мокра и е залепнала по лицето ми. Дрехите ми също са подгизнали. Хубавото е, че не усещам студа или мокротата. 

Загледала съм се в мрачното небе, мислейки къде съм и какво се очаква от мен, когато клаксон ме изтръгва от унеса ми. Поглеждам към шосето и виждам автобус, пълен с ученици и пенсионери. 

И в момента, в който минава покрай мен, забелязвам себе си вътре. Застанала съм до прозореца, пристисната от многото души, и разговарям разпалено с някакво момиче. След това и двете избухваме в смях, аз си удрям челото в стъклото и още повече се заливаме от смях. Всички ни гледат. Толкова се втрещявам, че залитам напред и автобусът почти ме смазва. Но после се сещам, че това няма как да стане. 

Той отминава, заедно с другото ми аз, и аз мигам тъпо след него. Шокирана съм от няколко неща:

1. Видях себе си. 

2. И в същото време това сякаш не бях аз.