Звезди и космически прах

Chapter Seventeen

Къде съм била досега?

- Хм, на разходка?

- По това време? Миришеш на пушек - сбърчва вежди баща ми, а аз прехапвам устна. - А какви са тези дрехи? Никога не ходиш облечена толкова... кожено. 

- Като го казваш, наистина - намесва се майка ми, а по челото ми се плъзва струйка пот. 

- Всъщност, мамо, ти ме накара да си ги купя преди време, когато направих пагубната грешка да изляза на пазар с теб.

Успявам да я разсмея и изпускам насечено сдържания въздух. 

- Вярно. И все пак, какво те накара да ги облечеш? Още тогава не ги харесваше.

Баща ми продължава да ме гледа странно, изпод вежди, и аз се ухилвам, подръпвайки яката на коженото си яке, и се опитвам да не потреперя под погледа му.

- Променям стила си. Опитвам нови неща. Лошо ли е?

- Разбира се, че не. Но се надявам, че е в добра насока - усмихва се уморено майка ми, става, потупва ме по рамото, и се качва по стълбите. 

- Това ли е всичко? - пита баща ми и усмивката ми трепва.

- Какво може да крия от вас, татко? Все още съм си доброто момиче от преди катастрофата, просто работя върху подобряване на себе си - целувам го по бузата и му намигвам, а той най-накрая се предава и пуска закачлива усмивка.

Когато се запътвам към стълбите, думите му ме спират:

- Вече не излизаш с фотоапарата си.

- Но това не значи, че съм се отказала от фотографията. Напротив, записах се в клуба по фотография в училище - казвам гордо, а баща ми примига насреща ми.

След това се ухилва, идва и ме прегръща.

- Толкова се радвам за теб, скъпата ми! Започваш да се социализираш, а? 

- Старая се. 

- Само така.

Щипва носа ми и се качва нагоре, сигурно за да говори с майка ми. Надявам се да не чуя повече крясъци днес. Боли ме да ги гледам така, при положение че се обичат толкова. 

***

Промяна. Виждам промяна, касаеща живота, съществуването на всички. Безброй причини, еднакви последствия.

Шок. Писъци. Ужас. Отчаяние. 

Смърт.