Звезди и космически прах

Chapter Eight

Уморена съм. Тъжна съм. Отчаяна съм. Искам да се върна или да умра. Искам духът ми да бъде оставен на спокойствие или просто да бъде върнат в тялото ми. 

Всичко това само на мен ли се случва? Само аз ли се скитам из разни вселени, уж мъртва, гледайки как другите се наслаждават на живота? Виждайки какво изпускам... какво съм изпуснала.

Заобиколена съм от хора, от живот, а се чувствам по-самотна и по-мъртва от всякога. А си мислех, че точно от това се нуждая. Просто да изчезна от лицето на земята. Колко съм се лъжела...

Още съм в самолета. Но той ме потиска. Сякаш се стеснява около мен, опитва се да ме задуши и действително успява. Трябва да се махна, не издържам повече.

Стремително се запътвам към едната му страна и я преминавам успешно без никакви усилия (предимството да си дух). Хвърлям се във въздуха и за момент се чувствам прекрасно. Като птица. Летя из облаците, разперила ръце, чувствайки се свободна както никога досега.

Но после поглеждам надолу. И всичко в мен замира в объркване, ужас и шок. Летя стремглаво към разрушен, разбит и димящ град. Колкото повече наближавам, толкова по-добре виждам опустошените сгради, останките от буен огън и... мъртвешката тишина. Най-шумната тишина, която кара сърцето ми да спира, а кожата ми да настръхва от ужас. 

Какво се е случило тук? Въобще има ли хора, все още живи? Защото единственото, което виждат очите ми, са трупове. Стотици, пръснати по всевъзможни места, с всевъзможни рани, а някои... на някои им липсват крайници и дори глави. 

Повдига ми се. Цялата треперя и се треса, а стомахът ми се преобръща. Искам да се махна оттук. Господи, измъкни ме! Това... това е прекалено много. Прекалено тежко. Сърцето ми се къса, а умът ми не може да осъзнае всичко това. Емоциите, които изпитвам в момента са равносилни на преминаването през черна дупка, само дето болката не е физическа, а психическа. 

Изведнъж писък раздира тишината, последван от още няколко. Чуват се изстрели, а после отново е тихо. Не ми харесва накъде отиват нещата... Дори мозъкът ми е настръхнал.

Тръгвам в противоположната посока на писъците, вървейки покрай срутващите се сгради, инстинктивно криейки се. Не че има нужда, при положение, че никой не е способен да ме види.

Скоро се натъквам на горе-долу запазена сграда и веднага до ушите ми стига детски плач. След това чувам как някой тихо моли: