Звезди и космически прах

Chapter Thirteen

- Толкова съм уморена, а трябва да ходя на пазар - оплаква се майка ми, тръшкайки се на дивана в хола, където аз и сестрите ми гледаме "Титаник". Да, страстта им по Леонардо ди Каприо надви всичките ми опити да им предложа друг филм. - О, отново ли гледате това? Може и да остана да си поплача с вас...

Мира и Ирина са твърде заети да отвърнат, ронейки сълзи и подсмърчайки през две секунди. На онази сцена сме.

- Джошуа, ще напазаруваш ли? - крясва майка ми към втория етаж, където се намира баща ми.

- Не мога, все още поправям спуканата тръба... - достига до нас приглушения му глас.

- Мамо, ще отида аз, спокойно - казвам й, ставайки от дивана, разтягайки се. Схванала съм се, така че ще ми дойде добре да се разтъпча. 

Тя ме поглежда с блеснали очи и ме щипва по едната буза.

- Ще ми направиш такава услуга, скъпа! Списъкът е на масата - посочва ми, а аз отивам да го взема. И опулвам очи. Ама той е дълъг, колкото небостъргач в Дубай... И е подчертано, че продуктите не трябва да са от супермаркета, а от пазара, закътан в един от онези смесени квартали на града, където често избухват конфликти между бедни и богати и някои завършват ужасно. А лошото е, че няма кой да ги спре. Ето защо ние живеем толкова отдалечено от обществото.

Тръгвам да се приготвя, когато майка ми се обажда отново:

- А, Зара, забравих нещо. Не вземай колелото със себе си, става ли? - усмихва ми се нежно, но предупредително тя. - И да внимаваш!

Кимам и изкачвам стълбите за отрицателно време, нетърпелива да се махна от този филм и "сърцераздирателните" му сцени.

Само ако майка ми знаеше, че колелото далеч не е проблемът...

Шест дена минаха, откакто започнаха уроците ми с Лу, а вече бях доста напреднала. Това е така, защото, когато разбра коя съм, поиска уроците ни да се състоят всеки ден, а не както първоначално беше планът - три пъти на седмица.

Съмнително е да се измъквам всеки път по едно и също време, но и без това в късния следобед сестрите ми излизат по разходки, майка ми ходи на йога, само баща ми остава вкъщи. Пред него все още успявам да се измъкна с оправданието, че излизам, за да правя снимки на небето, и това му е достатъчно да ме пусне.

От дълго време обмислям предложението на Лу да се запиша в Състезанието и... Е, не съм измислила нищо. Трудно ми е. Хиляди мисли водят битка в главата ми. Да, знам, че трябва да слушам сърцето си, а не разума, но, за Бога, дори не знам в какво точно се състоят кръговете на цялата тази олелия! Не мога да се хвърля на сляпо в огъня...