Звезди и космически прах

Chapter Eleven

Две седмици по-късно

Гледам през черните решетки на прозореца в килията ми към необятното синьо, безоблачно небе и си мисля какво би било сега да бъда у дома на мекото си легло, вместо на това неудобно и ръбато. Срещу мен да е стена пълна със снимки, а не олющена такава, пълна с мухъл. Фотоапаратът ми да е в ръцете ми, а не купа със застояла каша.

Шегувам се. Слава Богу, не съм наистина в затвора.

Нито пък Иън. За съжаление на родителите ми. Те бяха абсолютно "за" да го съдим, но за щастие ги убедих, че двамата сме еднакво виновни и ако той отива в затвора, то и аз трябва. Естествено, те не искаха и да чуят за подобно нещо и мисля, че се сдобиха с малко респект към него, когато не ме обвини.

Минахме през два кратки процеса в съда, но всичко приключи бързо и без усложнения. Разминахме се само с предупреждения. На Иън му забраниха да кара мотора си и ясно видях болката в очите му. За разлика от него, родителите му бяха повече от щастливи от този факт. Но като цяло, през целия процес те не показаха никаква емоция. Сякаш бяха свикнали с всичко това. А и по привидно безразличното изражение на Иън, съм склонна да вярвам, че да бъде в съда тогава не му се случваше за първи път. Но не съм чула съдията да е казвал, че вече е бил в затвора. А само че е бил на крачка от него. Два пъти.

Всичко, през което преминахме, през тези две седмици ме накара малко да опозная Иън от този свят. Не от хубавата страна, но все пак. Разбрах нещичко за него. Например че фамилията му е Ким. Това за затвора. Видях родителите му.

И продължавам да искам още. Още късчета информация, които ще ми помогнат да наредя мъгливия ми образ за него. Защото има нещо в Иън, което те привлича към него, кара те да искаш да го опознаеш, и в същото време те отблъсква. Нещо, което в Иън в другите светове го нямаше, нямаше я тази странна аура около него, която все едно казва: "Доближиш ли ме - гориш".

Всъщност единственият момент, когато го видях да показва някакви чувства, беше след катастрофата. Но не искам да мисля за този момент, защото той ми напомня на друг ранен и пречупен Иън. Който умира в ръцете ми. Не мисля, че някога ще мога да избягам от тази гледка в съзнанието ми.

Разтърсвам глава и образът се маха. На него място се настанява друг - училище. След няколко дена ще трябва да започна да ходя отново, защото трябва да мине време, докато се възстановя напълно. Но странното е, че тази мисъл вече не ме плаши толкова. Всъщност и преди не ме е плашела, но тогава знаех, че там съм невидима, нямах с кого да говоря, защото всички знаеха колко странна бях, аз не исках да имам нищо общо с другите. В сравнение с небето никой не беше толкова интересен, че да грабне за дълго вниманието ми. Откачено, да.