Redrowk/Редроук

първа глава

Редроук. Първото нещо , за което се сещам щом чуя това име е мир , природа и доброта. Градът на добродетелите, които така умело крият същността си с години, но в крайна сметка тя излиза на повърхността. Преди месеци се сещах за него само и единствено от неочаквани спомени от далечното минало, или майка ми и нейните носталгични разкази. Ала те никога не бяха с надежда някой ден да се завърне в родния си град, нито носталгия към самото място. Спомняше си забавните вечери с приятели, семейни пикници или най-общо казано нейната представа за нормален тийнеджърски живот.

Тези нейни разказа бяха прекалено далеч от моята идилия за приятна петъчна вечер. Предпочитах да седя сгушена в леглото с някой роман, трилър или романтична история, значение нямаше. Единственото важно бях аз, аз и самототата, която ме бе обзела. Бях в рая, или поне според моите очаквания, според някой друг сто на сто щях да се намирам в ада.

Но сега , в този момент, Редроук беше прекалено реален. Беше пред мен. Но вече я нямаше цялата тази престорена доброта , злото се бе отприщило из града. Чудовището най-после се беше освободило от оковите си. Подминахме табелата "Добре дошли в Редроук" и скоро пред очите ни се разкриха силуетите на къщи , ферми и магазини в далечината. Погледът ми се спря върху родителите ми - баща ми беше огрижен, мълчалив(нещо крайно нетипично за него) , майка ми нервно потропваше с пръсти по крака си. А аз , аз седях послушно на седалката си, сякаш от тук нататък животът ми нямаше да бъде коренно различен.

Преди седмица майка ми се прибра у дома рано и се заключи в банята. Ей така, без да каже каквото и да е. Отключи, мина по коридора , а след това се чу звукът от ключа в малкото помещение. С баща ми се спогледахме, но той просто се върна към заниманието си , сякаш това се случваше всяка божа вечер. Аз от своя страна изпаднах в паника, множество мисли преминаваха през ума ми . Помислих си , че пак е получила нервен срив и този път ще отсъства повече от три месеца. Ужасих се , последния път ми бяха казали, че я командират в едно село близо до Лондон. Разбира се, не повярвах. Дори на дванайсет годишна възраст бях наясно с психическото състояние на майка ми.

След час излезе от банята. Очите й бяха зачервени и подпухнали, а по лицето й бе изразен чист ужас. Коремът ми се сви, не знаех какво да мисля. По реакцията на баща ми разбрах , че и той самоя е толкова озадачен. Крачеше напред-назад хвърляйки нервни погледи на двете ни. Все едно си мислеше , че знаех нещо.