Redrowk/Редроук

Пета глава

Не бях готова да се върна в къщата. По стените се спускаха сенки , от няколкото слънчеви лъчи , които се промъкваха през облаците. Дърветата и цветята в двора , бяха , както всичко останало , добре подържани и ухаеха прекрасно.Спомних си за работата в цветарницата и инстинктивно се усмихнах. Бях сигурна , черодителите ми ще се радват , та от поне година ме караха да си намеря нещо в Лондон. Знаех , че и на тях им беше трудно. Осъзнавах го , но честно казано не ме и интересуваше. Тяхно бе решението да заминем за Редроук. Да се върнем в града , от който избягашме.

А избягахме ли наистина ? Та сякаш нещо постоянно ни влечеше насам отново и отново. Имах усещането, че родителите ми пазят по между си някоя голяма кървава тайна. За нервния срив на майака ми , за преместването , та дори за завръщането ни. Сякаш всички тези неща бяха една идея свързани. Но не можех да разбера как по-точно , какво можеше да ги накара да променят целия си живот два пъти. Все едно отново бях на шест и нямах дори право да знам какво ще се случи и какво ни очаква в Лондон.

Обзе ме гняв . Към тях , и към мен. Трябваше да се противопоставя . Объркваха живота ми толкова много , без дори да ги интересува аз какво мисля за това. Поех си въздух , не трябваше да правя това , не и сега. Не му беше нито времето , нито мястото. Затърсих ключовете из джоба си и щом ги открих се отправих към къщата. Баща ми стоеше на дивана и в скута си имаше вестник. Разгръщаше страниците внимателно и беше напълно погърлнат от написаното.

- Здравей - поздравих го и седнах до него.

- Спенс , мислих си , че ще се забавиш още малко поне. Какво прави навън ? - попита с усмивка.

- Ами разходих се и се засякох с Тина - при въпросителния му поглед добавих. - С нея играехме доста преди да се преместим.

- Оо , това е супер. Сигурно и тя , като теб , е станала голяма красавица . - усмихнах се и кимнах.

- Също така , си намерих и работа - той вдигна погледа си към мен все едно беше видял призрак. - В една цветарница на центъра. Започвам от утре.

-Не ! - баща ми стана и отиде до прозореца. -

- Как така не ? Та вие от почти година ме карате да си намеря работа , за бога ?! - не разбирах какво се случва, бях сигурна , че ще са много доволни от работата.

- Не е безопасно за теб да излизаш просто така все ден , дори и да е за работа . Та навън има убиец на свобода , Спенсър. - тонът му вече бе по-мек , но това не оправяше самото положение.

- Щом не е безопасно за мен да съм на работа , какво правим в този град , татко. Кажи ми ! Какво беше толкова важно , че да рискувате живота на собствената си дъщеря ? - крещях , знаех , че не трябва , но ядът отново ме обзе .

Не отговори. Виждах нещо в погледа му , но и самата аз не успях да определя какво бе то. Знаех само едно , този поглед бавно ме задушаваше. И как нямаше ? Толкова тайни и лъжи. Толкова много болка . И все още не се бяха научили от какво значение е самата иостина. Усещах гнева във вените си.

- Не можете да ме спрете нали знаеш? - казах спокойно , увладяла емоциите си. Поне в това мебивше. - Ако искам да работя , ще го пратя. Какво можете да сторите ? Да ме изпратите обратно ? Именно за това копнея.

Тонът ми беше студен , отвътре пипях от емоции . Преструвах се добре , все пак ми бе в кръвта. Усмихнах се подигравателно и се качих в стаята си.Исках да започна да плача в мига , в който затворих вратата зад себе си , но не си го позволих. Не можех. Най-после имах контрол върху поне едно нещо в живота си. Нищо , че не беше нещо кой знае колко важно. Поне беше мое.