Redrowk/Редроук

втора глава

Колата внезапно спря и аз се раздвижих на неудобната седалка. Наведох се напред , за да видя колко бе часа. Пет часа път ни далха от Лондон, това някак ми даваше малка надежда , че не сме чак толкова далеч от живота си .

Огледах къщата пред нас, за шест години все още си бе все същата. Лошото усещане в стомаха ми отново се завърна, сякаш не бе напускало никога. Високите прозорци покриваха по-голямата част от стените пред нас , но заради щорите и няколкото завеси, не се виждаше нищо . Погледа ми се насочи към старата ми стая , от тук изглеждаше като съвсем обикновено помощение , но знаех , че щом пристъпя прага , всички спомени ще ме връхлетят и ще се срина. Винага го правя, но никой не разбира.

Градът бе същия, къщите бяха същите , всичко ми беше до болка познато , въпреки дългото ми отсъствие. Но имаше една промяна. Хората , самия въздух наоколо беше различен, плашещ. Носещ в себе си , всичката болка от смъртта на Ана. Само седмица след смъртта й , само два дни след погребението , на което така и не отидох. Но си го представях. Десетки изморени , зачервени очи , скърбящи за младото момиче. Питащи погледи , чудещи се какво й се бе случило . Но най-вече си задавали въпроса кой е виновен. Кой е убиеца ?

Нямах никакви сведения относно смъртта й , но може би така бе най-добре. Не разбирах едно. Защо трябваше да се върнем ? Какво може да промени присъствието ни , не е като някой от родителите ми да да е от тйаните служби , или нещо подобно. Съвсем обикновени сме , майка ми фотограф ,а баща ми аптекар. Два съвсем различни характера, но по някакъв начин се бяха сработели , бяха заживели заедно.Вече двайсет години се подкрепят, крепят се един в друг. А аз седя до тях като живо доказателсто за любовта им.

- Е, хайде да влизаме - каза баща ми усмихнат , но в очите му се четеше страх , все едно срещаше дух от миналото си. А може би , беше така. Може би всичко това бе началото на нещо лошо.

Никой не каза нищо повече , всички бяхме потънали в собствените си мисли , обикаляйки из спомените си за това място. Преди месеци си спомнях за старата ми стая с копнеж отново да прекрача прага , да отворя прозореца и да вдишам от студения въздух , да легна под завивките и да заспя. Но когато пак влязох в двора , останах безучастна , без идея какво да сторя. Вървяхме бавно по алеята към входната врата , всичко се бе разлистило отдвна и някои дървета започваха да пожълтяват , изпъстряйки листата си.

Майка ми ми пададе ключа , но поклатих глава. Не ми беше до сантименталности , в онзи момент не ми беше до нищо. Иасках просто да се скрия или най-добре да избягам обратно в Лондон. Но не можеш , трябваше да остана , колкото и да не исках. Мислих си, че всичко ще бъде потънало в прах , а по мебелите ще има беле чаршафи. Но не беше така , нямаше и една паяжина , нито неичистено място из цялата къща. Беше подредено и чисто , все едно не сме се прибирали от вчера ,а не от шест години. Помислих си , че сме объркали къщата , но такива неща стават единствено по филмите.

-Матилда се е грижила отлично за къщата - каза майка ми и отгопвори на незададените ми въпроси.- Всичко е безупречно.

Спомените ми за старата ни домашна помощница , или по-правилно казано за отзивчивата съседка , на която плащахме не бяха много. Но бях учудена от това, че все още е сред живите. Сигурно наближаваше седемдесете . Опитах се да спра нахлуващите мисли и се качих на втория етаж , заставайки пред първата врата. Сърцето ми биеше лудо в гърдите , имах чувството , че е възможно да изкочи. Вече цялото това местене стана реално , не исках да повярвах , мислих си , че сънувам , но не бе така. Стоя там , пред старата си стая , втренчила пофлед в бравата , докато ръцете ми трепереха , отпуснати до тялото.

- Ако искаш се разходи . Ще ти се отрази добре , мила - каза баща ми тихо . Дори не бях усетила кога се е качил.

- Няма нужда , добре съм- казах също толкова тихо , почти шепнешком , а след секунда добавих колебливо. - Може би ще изляза по-късно да разгледам града. Имам нужда от малко чист въздух.

Баща ми кимна и тръгна към банята. ПОставих ръката си върху бравата и бавно я натиснах. Не издаде звук - нито изкърца , нито нищо. Къщата остана в пълна тишина. Затворих я след себе си и се огледах. Голямо легло , бюро и двоен гардероб. Това заемаше по-голямата част от стаята ми. Както и една библиотека , която беше празна. По стените бяха закачени няколко картини и снимки , една коркова дъска и лампички. Изглеждаше различно , преди беше розова , а над леглото имаше лилав балдахин. Сега все едно седях в миналото и го гледах през калейдоскоп. Стените бяха светло сини , както и завесите. Приближих се до прозореца и се вгледах навън. Единственото, което се виждаше от стаята ми бе малката гора зад къщата. Като малка често се разхождах там , но сега тя бе някак мрачна. Като всичко останало в този град. За момент ми се стори , че зърнах някой в гората . Дори си помислих, че този човек се е втренчил в мен. Но след като премигнах нямаше нищо , нито дори едно животно .