Alone | myg×pjm ✔

13

   Джимин премина с показалец по бузата на Юнги, галейки меката като кадифе кожа. Чернокосото момче бе положило глава в скута му,  ръцете му, играейки си със свободната на лекаря. Напрежението бе надвиснало ниско над тях като мрачен облак, стискащ гърлата им и изкарващ въздуха от дробовете им, ала те се стараеха да игнорират отвратителнто усещане. Пръстите на тъмнокосият лекар започнаха да галят влажните коси на момчето, шепнешйки му тихо една от песните, които бе чувал като дете. Юнги от своя страна бе напълно затворил очи, наслаждавайки се на приятното усещане и докосванията на Джимин, нежните думи, излизащи от устата му като мед. Усещаше мекия допир на мъжа по кожата си, сладкия ванилов аромат, носещ се от дрехите му и това го караше да се пренесе в друга Вселена, където съществуваха само двамата, където никой не спираше щастието им и не заличаваше усмивките им. Познатият до болка страх, който сякаш никога не изчезваше бе притиснал двете млади, но те се преструваха, че не съществува, опитваха се да го подтиснат, да го заключат дълбоко. Желаеха да се отърват от него.

   Страхът бе най - жестокото оръжие, най - опустошителния коз в ръцете на човек. Страхът водеше след себе си милиарди ужасяващи последствия, той е бащата на повече от половината проблеми. Страхът бе просто чувство, ала контрола му над съзнанието бе толкова голям, че караше човек да падне на колене пред величието му. Ето това бе това чувство - господно, отвращаващо, непобедимо, непреодолимо

   - Знаеш ли... - започна тихо Джимин, навеждайки глава, за да постави лека целувка върху носа на Юнги. - Понякога си мисля, че всичко е сън. Че целият му живот, цялата тази реалност, в което живея е просто един сън, измислица на въображението, прожекция на желанията ми. И когато отворя очи ще се изправя пред едното нищо. Теб няма да те има, няма да съществуваш. Затова... винаги ме е страх да отворя очи.

   - Но няма нужда да се страхуваш. - отвърна му уверено Юнги, ъгълчетата на устните му, извивайки се във съвсем лека усмивка. - Защото съм тук. Защото съм до теб. И съм толкова реален, колкото и ти.

   Юнги преплете пръстите им заедно, а Джимин изведнъж почувства сякаш нещо не бе наред. Сякаш нещо пробождаше кожата му, разтапяше органите му. Погледът му се замъгли, а всичко около него започна да се върти. Облегна гърба си на стената, главата му, накланяйки се на едната страна. Юнги мигновено се изправи и хваната раменете му, започвайки да го тресе леко. Джимин дишаше тежко, задавяше се със собствената си слюнка. Силна болка, идваща от тила му за секунди се разпространи из цялото му тяло, карайки го да застане, да не може да се движи, да загуби изцяло контрол. Сърцето му с всяка изминала секунда забавяше ритъма си, лицето му бе пребледняло като на мъртвец, опитваше се да си поеме въздух, но и нещо не му позволяваше. Сякаш притискаха тялото му в преса, сякаш изгаряха всяка клетка от тялото му.

   - Джимин! Джимин! - извика за пореден път Юнги, но за лекаря гласът остана не чут, прекалено далечен, прекалено тих, ушите му бяха заглъхнали.

   Чуваше само примесени гласове, които изпълваха главата му, карайки пулсиращото усещане в нея да се засили. Болката бе толкова силна, изпепеляваща, непоносима, караща Джимин да се превие ма две, да не усеща нищо друго. Сякаш някой го разкъсваше, одираше го жив, изтръгваше живота от тялото му. Натискът, който усещаше в тила си, караше да чувства дробовете си сплескани, притиснати. Въздухът излизаше от устните му на пресекулки, толкова слаб, като че всеки момент щеше да спре да диша. Студена пот бе обляла гърба му, а няколко капки се стичаха надолу по слепоочията му, обхождайки брадичката му и падаха безсилни върху искрящата бяла престилка, изчезвайки завинаги.

   - Джимин, Джимини моля те! - продължаваше да вика Юнги с все сили, но гласът му така и не успяваше да стигне до мъжа. Сякаш бяха разделени от бариера, пречеща на комуникацията, и двамата бяха там, но в същото време толкова далеч един от друг. Какво се случваше? Защо се случваше?  Съзнанието на Юнги бе чисто платно. Не знаеше какво прави, как и защо, единствено знаеше, че Джимин бе в беда, нещо се случваше с него и той трябваше да бъде до него, да му помогне. Не се чувстваше себе си, сякаш някой контролираше действията му, сякаш някой бе завзел тялото и правеше каквото си иска. Защо? Джимин... Джимин!

   Юнги погледна уплашено към Джимин, който се бе свлякъл безжизнено на леглото, очите му затворени. В първият момент дъха на тъмнокосото момче секна, бе си помислил най - лошото, ала после, виждайки как гръдния му кош се надига и скука леко, се почувства облекчен. Въздъхна, приближавайки си до лекаря и прегърна тънкия му кръст, поставяйки ухото си над сърцето му. Искаше да чува ритъма му, да знае, че е жив. Искаше да бъде първото нещо, което очите на Джимин щяха да зърнат, искаше да покаже на мъжа, че не бе сам, че не бе изоставен, че бе обичан. Нещо го подтикваше да покаже на Пак Джимин, че е обичан.

~~~

не ме винете, мързелив задник съм хд

то и без тва остават някакви си седем глави, тъй че ще го изтикам някак. Толкова нямам търпение да ви разкрия финала, че чак вече съм си подготвила the explanation chapter лол хд

Love ya! 💟💟💟