Alone | myg×pjm ✔

04

   Операционната зала винаги бе считана за място, където чудесата се случват и измъчените души се връщаха отново в принадлежащите им тела. За всички тя бе стаята, където отново живота се завръщаше, сърцето започваше да бие, от където всеки излизаше с отворени очи и блага усмивка или поне жив. Операционната зала и хирурзите бяха определени като чудодейни и всевъзможни, а делата им висши и присъщи само за най - смелите. Мястото където смъртта отстъпваше пред живота... Думите звучаха поетично, вярванията на обикновените жители в "Нойския ковчег" бяха красиви, убежденията им - перфекциони. Ала никой от тях не знаеше същинската, истинската страна на този спасител и колко греховен е той. А и нямаше как да знаят. Само онези дарители на живот и пратеници от Бога за спасението на човечеството знаеха истината, само те можеха да се докоснат и да се насладят на реалността, на истинското удоволствие от професията си. Истината бе синистична, покварваща с тъмнината си, защитавана с добри думи, ала в същото време и очернявана с мръсни дела. Но всички знаеха, че друг изход не бе възможен. Зад всяка една велика държава стояха сборище лъжци, хвърлящи прах в очите на нищо на нищо подозиращите хора. Извършващи велики дела по незаконни начини, говорещи колко важна бе истината за укрепване на единството, докато те самите разрушаваха законите, в които караха народа им да вярва. Същото се случваше и зад лъжливата добродетел на спасението в "Нойския ковчег" през пагубната 3976. Зад всеки един успех се криеше невиждан грах, но само избрани знаеха. Зад всеки един спасен живот де криеше един загубен. Зад всеки един просперитет за науката се криеха мъчение, изтезание, болка. А нормалните жители не знаеха нищо за това. Не биваше да знаят. И никога, никой, по никакъв начин не биваше да узнава. Защото истината бе като бомба - веднъж изхвърлена, имаше силата да опустоши всичко съградено с безкрайно много усилия, пот и сълзи до този момент. Никой не искаше това.
   Пак Джимин бе част от онези късметлии, имащи възможност да се докоснат до истината в най - пълния смисъл на думата. Доказал себе си като стойностен лекар, хирург и учен, както и носещ титлата единствения син на дясната ръка на лидера, нищо случващо се не можеше да му убягне. Всяка новост, напредък, всяка лъжлива дума и реалните намерения, криещи се зад нея, всичко минаваше през ушите му и той бе повече от доволен. Същинската страна на операциите се проявяваше най - силно при него, единствено той можеше да изкара злото от подобно благородно дело най - добре. Баща му и живота му никога не му позволяваха да живее в илюзия, целият му живот дотук премина в съграждане на прегради от истина и това го накара да стане антипатичен към света и живущите в него. Бе обучен и възпитан да не зачита ничии други правила, освен своите собствени и тези на лидера, и че реалността не се нуждае от добродетели, а от силни, властни и мощни създания, които да укрепят нов живот от пепелта. И той смяташе възпитанието си за редно, а позицията си за прекалено удобна, предвид делата, които извършваше. "Господ отдавна е забравил тази земя и сега тя е изцяло в наши ръце. Спасението ѝ зависи от нас."...
   С тези думи лекарят влезе слабо осветеното помещение, облечен целия в синьо. Огледа екипа си, кимайки за поздрав на всички и закрачи бавно и умерено към единственото достатъчно светло кътче в залата - масата, върху която бе поставено тялото на обект "Джей Седем - Седем". Никой не знаеше нищо за него, освен възрастта му, ала всички го наричаха така, заради татуировката "J77" на левия крак. Джимин се доближи до масата и погали рижавата леко къдрава косата на обекта, навеждайки се достатъчно, за да може устните му да достигнат ухото на седемнадесет годишното момче. Постоя така няколко секунди, ръката му, галейки косите, а топлият му дъх се блъскаше в настръхналата от уплаха кожа на момчето. После се подсмихна, решавайки че обстановката бе станала прекалено скучна и изкара езика си, облизвайки ушната мида на момчето.