Alone | myg×pjm ✔

07

   Джимин крачеше забързано по дългите коридори, минавайки измежду останалите обитатели. Очите му бяха присвити, зъбите му скърцаха, докато ръцете му бяха свити в юмруци. Кръвта му кипеше неудържимо, душата му крещеше от гняв. Усещаше как емоциите му вляеха все повече и повече и как губеше контрол над здравия си разсъдък. Студенината бавно изчезваше, заменена от чувство за омраза, яд и гняв, безразличието също гаснеше бавно. Сърцето му биеше бясно, краката му трепереха, а гърба му бе облян в пот. Температурата на тялото му се бе покачила драстично, имаше чувството, че ще припадне, но гнева го държеше на крака и му даваше достатъчно сили. Не можеше да повярва колко нетактични и глупави същества бродеха тази разрушена планета и че не можеха да проумеят колко ценни бяха. Всеки един от тях. Просъществуването на света, избавлението от мъките, всичко зависеше от едно дребно вещество, криещо се в тях, а те излагаха себе си и малкото останало човечество на гибел. Непростимо! Недопустимо!
   Изкачи стълбите на един дъх и вече се намираше в сектор Е. Премина през коридора  като ураган и отвори с гръм и трясък последната врата, насочвайки всички изплашени погледи към себе си. На стол бе положен глупака, дръзнал опит за бягство, а около него няколко медицински лица се опитваха да го задържат на стола, за да го оковат. Щом видяха лицето на Джимин и как нежните черти на лицето му се бяха изкривили до неузнаваемост в гримаса на чисто презрение, сякаш Сатаната  се бе вселил в него, всички се отдръпнаха от момчето, което бе замръзнало, не можейки да помръдне. Чон Чонгкук. Този глупак. Този некадърник. Джимин го погледна и Чонгкук се сви в стола, не желаейки да го гледа, но и не можейки да откъсне очи от него. Погледът на лекаря го изгаряше, сякаш пробиваше дупки в него, сякаш го убиваше в мислите си. Момчето преглътна щом той започна да се приближава към него и страхът завзе тялото му още повече когато вдигна ръка и махна на колегите са да си вървят. Останали само двамата, Джимин се приближи към Чонгкук и подпря ръцете си на облегалките на стола, надвесвайки се над момчето. При сви очи презрително и стисна силно облегалките, вените му изпъквайки.

   - Ти... - започна тихо лекаря -Имаш ли представа какво щеше да направиш? Колко щяхме да загубим? Имаш ли мозък в главата си или тя е само за украса? Изобщо можеш ли да представиш бедствието, което щеше да причиниш с глупостта? - изкрещя Джимин в лицето му, замахвайки ръката си,  която се стовари върху бузата на момчето.