Kingdom England 2: The Kidnapped Son (BG Fanfiction)

Глава пета

Неутрална гледна точка:
   Обстановката в цял Лондон беше много напрегната. Все още нямаше вести от Евън и това караше родителите му да губят надежда все повече. Вече целият остров знаеше за изчезването му и дори имаше хора, които желаеха да помогнат. Охраната по границите на държавите беше засилена, за да може Ева да бъде заловена, ако се опита да отведе детето някъде другаде. В двореца положението не беше по-различно. Джеймс и Мери правеха всичко възможно, за да помогнат на приятелите си. Предупредиха всички владетели, които се намираха по територията на Европа. Шотландия, Ирландия и Испания също бяха предупредени за случилото. Джеймс се свърза лично с тях и ги помоли да наблюдават за Ева. Из всички градове, независимо от това дали са малки или големи, бяха разлепени снимки на сестра му. Джеймс не искаше дори да си помисля, какво решение ще трябва да вземе за съдбата на родната си сестра, но със сигурност знаеше, че няма да я пощади само заради родствената им връзка.
   Докато всички се опитваха да намерят сина й, Деника ставаше още по-зле. Не спеше, не ядеше и говореше само ако е наложително. Никой не можеше да я вини за състоянието й, все пак не беше виждала сина си от няколко дни. Не знаеше как е и дали не му липсва нещо. Хари също не беше по-добре. Не беше спал от дни и въпреки че наистина му се спеше, не можеше да си го позволи. Тревогата и факта, че всеки момент отнякъде може да изскочи нещо за Евън, не му позволяваха да си затвори очите. Единственото друго нещо, за което имаше място в ума му беше Деника. Много се притесняваше за нея и колкото и да се опитваше да й помогне, тя продължаваше да отказва. Не искаше нищо друго, освен сина си.

- Искаш ли да дойдеш с мен днес? Може да се видиш с Анабел. – Хари попита Деника, която стоеше в спалнята им и гледаше през прозореца.
- Не, не ми се идва и не искам да говоря с никого. – отговори му и се обърна към него. Усмихна му се леко за кратко преди отново да върне вниманието си към гледката отвън.
- Да, но тя иска да говори с теб.
- Друг път.
- Знаеш, че правя всичко възможно да го намеря. Цяла Англия се опитва да го намери. Моля те, успокой се, вредиш на себе си така. Ще го върна вкъщи възможно най-скоро, обещавам.
- Знам. Знам, че правиш всичко, което трябва, но никой не мисли за него.
- Какво имаш предвид?
- Толкова сте заети с това да го намерите, че дори за миг не се замисляте дали той е добре. Не се ли притесняваш къде може да е сега, или по-скоро в какво състояние може да е? Единственото, за което мислиш е къде го е отвела Ева, по коя граница да засилиш мерките, към кой друг да се обърнеш за помощ, но нито един път не се замисли дали той е добре.
- Как може да говориш такива глупости? Откъде изобщо го измисли? Нима си мислиш, че не ме е грижа за сина ни, че не мисля във всеки един момент от денонощието как е той?
- Така изглежда. Нито веднъж не ми каза, че се притесняваш за него. В главата ти се върти само думата „къде”. И аз искам да знам къде е не по-малко от теб, но поне мисля и съм загрижена за него. Искаш да отида и да поговоря с Анабел. Добре, но за какво можем да си говорим, щом знам, че детето ми е някъде там, съвсем сам с тази откачена твоя бивша, която кой знае какво може да му направи, щом знае, че аз съм му майка.
- Първо, Ева не ми е бивша. Никога не съм имал нещо с нея и ти го знаеш. Второ, щом смяташ, че не мисля достатъчно за сина си, значи Деника изобщо не ме познаваш. И трето, като толкова много се тревожиш за Евън, защо не излезеш ти да го търсиш, щом мислиш, че ще се справиш по-бързо и по-скоро ще разбереш как е. Обаче за жалост депресията, в която си изпаднала ще те накара да останеш тук и да продължиш да се самосъжаляваш. Ти какво друго можеш да правиш и без това?
- Поздравления. Успя в едно изречение да ме наречеш безполезна и депресирана. От колко време мислиш така за мен? След като Евън се роди или още по от рано? Не, чакай, не ми казвай. Не искам да знам. – след този разговор или по-скоро да се нарече кавга между двамата разтревожени родители, Деника не издържа на психическото напрежение и реши да излезе малко от дома си. Имаше нужда от въздух и сигурно щеше да поразпита някой дали не е виждал сина й. Дано така бъда поне малко от полза – помисли си тя и тресна входната врата зад себе си.