Kingdom England 2: The Kidnapped Son (BG Fanfiction)

Глава четвърта

Гледната точка на Хари:
/Три дни по-късно/
   Изминаха три дълги дни, откакто Евън изчезна или по-скоро, откакто беше отвлечен. От притеснение не можех да си намеря място. Не можех просто така да стоя и да бездействам, докато сина ми е кой знае къде. И аз и Деника не сме спали от случката насам. Опитвах се да запазя спокойствие и да бъда силен и за двама ни, защото тя не успяваше. Беше съсипана. Прекара тези нощи в стаята на Евън, в неговото легло. Въпреки това не можеше да заспи почти през цялата вечер. Заспиваше чак рано сутрин и то за не повече от час два преди да се стресне и да осъзнае, че Евън наистина го няма. Правех всичко възможно, за да я успокоя, но не се получаваше. И защо ли очаквам да се получи? На мен ми беше тежко, а представям си какво й е на нея. Джеймс и Мери също правеха всичко възможно да го намерят. Почти цялата войска на Англия беше активизирана в претърсването на Лондон, но все още не бяха открили дори и следа. Тези новини караха Деника да губи надежда и да се разстройва още повече. Не искаше нито да яде, нито да спи. Единственото, което правеше беше да плаче. Това да я гледам така ме убиваше. Не я бях виждал да плаче от години и тази гледка изобщо не ми липсваше.
   Беше утрото на четвъртия ден и липсата на Евън вече определено си личеше. Къщата беше много по-тиха. Нямаше кой да върви нагоре надолу по стълбите или да тича наоколо. Бяхме свикнали с присъствието му и това правеше нещата по-лоши. Реших да проверя как е Деника тази сутрин. Убеден съм, че отново е прекарала нощта в стаята му, гледайки през прозореца или излегнала се на леглото, взирайки се в белия таван.

- Поспа ли малко тази вечер? – попитах я, щом влязох в стаята и както очаквах я намерих на прозореца.
- Не. А ти? – поклатих отрицателно глава. – Просто не мога да свикна с мисълта, че го няма. Искам просто да се събудя и всичко това да се окаже един лош сън.
- И аз искам същото, но няма как да променим случилото се. Важното сега е да направим всичко необходимо да върнем сина си. – доближих се до нея и увих ръцете си около кръста й.
- Искам си го обратно. Не мога да живея без него.
- Знам. Възпитали сме го добре. По-умен е от теб. По-упорит от мен.
- Много го обичам.
- Двамата го обичаме и Евън го знае, сигурен съм. – опитах да я успокоя. – Ще го върна обратно вкъщи, обещавам.
- Чувствам се ужасно. Не знам къде е, с кого е, дали е добре и това ме съсипва. Той е само на пет, не умее да се защитава. Ако някой се опита да му навреди, той няма да може да направи нищо. – каза и отново от очите й закапаха сълзи.
- Хей, скъпа, не плачи. – обърнах я с лице към мен и избърсах сълзите, които се бяха стекли по бузите й. - Който и да го е взел, сигурно ще иска нещо от нас, за да си го върнем обратно, така че няма да посмее да го нарани.
- Ами, ако наистина си прав? Ако Ева го е взела? Какво би искала тя според теб? – отлично знаех отговора на този въпрос.
- Мен. – колкото и самонадеяно да звучеше, нямаше смисъл да лъжа. Ева винаги е имала само една причина, поради която направи всички тези злини и това съм аз.
- Опасявах се, че ще го кажеш. – обърна се отново и се загледа в гледката през прозореца.
- Защо? Знаеш, че няма да отида при нея. Ще върна сина ни и ще бъда с теб, защото вие двамата сте единственото, което има значение за мен.
- Да, но ако се почувства предадена, може да нарани Евън. Кой знае какви глупости може да му разкаже за мен и той да ме намрази.
- Той знае, че майка му е и винаги си била само ти. Каквато и история да измисли тази откачена, той няма да повярва, убеден съм.
- Кога Маврик се връща в Испания? – попита изневиделица.
- Доколкото знам днес. Защо?
- Може би трябва да опитам да поговоря с него.
- Изключено. – отсякох твърдо. – Няма да разговаряш насаме с този. Не се знае какво може да ти направи и този път може да не успея да те спася навреме. Ако искаш някой отново да говори с него, аз ще отида, но ти оставаш тук, където знам, че ще си в безопасност.
- Но… - опита се да възрази.
- Не. – прекъснах я. – Казах нещо. Оставаш тук. Не искам да се тревожа и за теб точно сега, моля те.
- Добре, но ако научиш нещо, ме информирай веднага или прати някой да ми каже.
- Ще го направя, не се тревожи. Ти се опитай да хапнеш нещо и след това да поспиш. Не си яла нищо от дни и наистина започваш да ме притесняваш, става ли?
- Да. – въздъхна.
- Ще се върна възможно най-скоро. – казах и се наведох, за да поставя една целувка на устните й.