Лагерен Огън

Chapter 12

Не след дълго стигнах поляната, където щеше да се проведе часът ми по стралба с лък. За щастие не бях сама и на поляната стоеше Крисчън. В момента не ми се искаше да съм сама, защото това значеше да се отдам на мислите и емоциите си.

Ако сте ме слушали внимателно знаете, че не съм от най-сръчните хора. Именно това е и причината замалко да отрежа косата на едно момче и да подстрижа леко Крисчън със стрелата. След часа стана време за обяд (не се учудвайте - занятията по стрелба са по няколко часа).

-Как си?-попита ме Крисчън, докато вървяхме към столовата.

-Моля те, не ме питай за това! Опитвам се да не мисля за него!-измрънках аз.

-Съжалявам!-и двамата замълчахме.-Хей, какво става там?-бързо вдигнах поглед от краката си и видях междуградски автобус, който точно паркираше край лагера.

С Крис забързахме крачка, за да видим какво се случва. Около автобуса вече се бе насъбрала тълпа, сред която съзрях Тара и Джорджи. Отидох да ги поздравя:

-Хей!-прегърнах ги.-Какво се случва?

-Не знаеш ли?-Тара ме погледна учудено-Днес пристига новият лагерник – Брайън Смит.

След малко от автобуса слезе момче с прибрана назад, златиста коса и синьо-зелени морски очи. Кожата му имаше лек тен, сякаш идваше от някое тропично място, за разлика от повечето бледи същества сред нас. Усмихна се на някой и показа два реда бели зъби. По едно време някой ме прегърна в гръб и когато се обърнах и видях Питър.

-Здравей!-казах и се усмихнах мило.

-Хей!-той ми се усмихна в отговор.-Как се..

-Не смей да довършваш това изречение!-заплаших го през зъби, но след това въздъхнах-Съжалявам! Просто не искам да чувам този въпрос!

-Спокойно! Разбирам те!-той сложи ръка на рамото ми. Вдигнах поглед, учудена.

-Така ли?

-Да, страдам от несподелена любов!-той се засмя и аз го последвах.

-И коя е студенокръвната вещица?-засмях се отново.

-Не мога да ти кажа. Съжалявам!

-Спокойно, не съм сръдлива!-успокоих го.-Хайде да вървим да обядваме.-тръгнахме към столовата и не след дълго влязохме. Не изневерих на навика си и погледнах към масата на Дейвид и Алекса. Бяха там, но Хари никакъв го нямаше. ,,Сигурно се е разкаял-помислих си наум. ,,Хаха, друг път! Той е идиот и не му пука за теб!-добави болезнено подсъзнанието ми, но все пак имаше право. Натъжих се от тази мисъл.

Отидхме да си вземем храна. Днес нямаше особено голям избор, затова си взех някаква лазаня и сода. Когато седнахме около масата, забелязахме, че другите вече ни чакат там. Щом с Питър седнахме, всички започнаха да говорят разгорещено на различни теми. Всички, освен мен. Аз нямах особен апетит и затова просто седях и човърках лазанята с вилицата си. Не след дълго вече не издържах на това бучене около мен. Станах и излязох на чист въздух. За жалост, обаче, докато отварях вратата се сблъсках с някого. Погледнах нагоре и видях неописуемо красивите очи на Брайън Смит.

-Толкова много съжалявам! Бързах да изляза на чист въздуха и въобще не гледах накъде вървя.-извиних се аз.-Удари ли се?

-Спокойно, добре съм! Междудругото, аз съм Брайън.- той се усмихна чаровно.

-Аз съм Калия! Приятно ми е да се запознаем!-здрависахме се.

-Само да си виждала братовчедите ми? Дейвид и Алекса?-попита той. Дано се шегува.

-Серизозно ли? С какво заслужих още един от тях!-казах ядосана и излязох. Защо все на мен!

И, разбира се, защото имам ,,огромен късмет по пътя към бунгалото срещнах Хари. Подминах го, но разбира се, той ме хвана за ръката. Лесно можех да се освободя от хватката му, но просто исках да чуя какво има да ми казва.

-Какво има? Виждам, че си ядосана!-попита той с притеснен глас.

-Не мислиш ли, че ти си този, който ми дължи обяснение?-троснах се аз.

-Опитах да ти обясня няколко пъти, но ти ме отблъсна!-смъмри си той под носа и това още повече ме вбеси.

-Извинявай? Не смей да ми прехърляш вината!-почти извиках аз.

-Съжалявам! Може ли сега просто да ми обясниш какво има?

-Още един от тях.-смъмрих през зъби.

-От кои?

-Днес пристигна братовчеда на Дейвид и Алекса.

-О! И какво мислиш за него?-попита той и се опита да звучи небрежно.

-Ти сериозно ли?

-Може ли един въпрос?-той попита, а аз го погледнах учудено.

-Моля?

-Само един!-той се примолии и аз изпуфтях, разрешавайки му.-Защо не отдръпна ръката си? Знам, че можеш да го направиш с лекота!

-Исках да чуя какво имаш да ми казваш!-признах си и отдръпнах ръката си. Очевидно действието ми го е натъжило, защото широката му усмивка изчезна.

-Много те обичам, Калия!

-Нарани ме прекалено много, Хари!-казах и се запътих нанякъде без дори да знам къде отивам.