« C r e a t e »

2|

Паркър

"Нула за съдбата и точка за мен"

Градът, в който живеех открай време, беше малък - всеки се познаваше с всеки. Новините тук плъзваха доста бързо, дори и да си от по-необщителните. Искаш или не научаваш, а това дали ще се интересуваш си е лично твой проблем.

Затова и не се изненадах, когато всички започнаха да обсъждат тримата нови ученици от випуска ми - първият, дошъл от съседния град, вторият, изключен и записан тук, и третият, досега бил под домашно обучение. Знаех колко трудно беше това да започнеш на чисто и да се опиташ да загърбиш миналото си. Знаех и в колко много проблеми можеше да се забъркаш. А ако пострадаше ли репутацията ти, и ти щеше да страдаш - лепнатите етикети трудно се отлепяха.

Казвам го от личен опит.

Не посетих първия час от една страна, защото предпочитах да си спестя глупостите на класния ни ръководител, а от друга - защото помогнах на някакво пребледняло момиче, за което не бе трудно да се досетя, че бе ново в града.
За втория час като по чудо дойдох - имах известна слабост към историята, за която знаеха само най-близките ми. Понеже през повечето време си слагах маска на арогантност и безгрижност - така се предпазвах от света. Стигаше ми само моето истинско семейство да ме познава такъв, какъвто съм.

Когато влязох в кабинета по история, забелязах общо три свободни места - едно на втория чин пред учителското бюро и други две най-отзад. На първия забелязах синята раница на приятеля си Сам, запазила място за мен. Тъкмо щях да се насоча на там, когато маслиненозелени ми ириси се приковаха към двата празни чина в края на кабинета.

Не, единият от тях не бе празен.
На него се бе разположило синьокосо момче с фланелка на Linkin Park и размъкнати джинси, сложило тапи в ушите си. Светлите му очи, прозрачни като огледала, бяха зареяни из съдържанието на телефона му.
Кимнах вяло към новото момче, изключено от предишното си училище. Изглежда приближаващият Сам схвана намека ми, защото поклати одобрители глава.

~×~

Метнах черната си раница на мястото до синьокосия, а той от своя страна ме изгледа неодобрително. Махна едната си слушалка, от която бликна добре позната за мен музика. Тъкмо се готвеше да каже нещо заядливо, когато аз го прекъснах:

„Учителите тук са с доста консервативно мислене, когато става дума за метъл. Iron Maden не правят изключение."

Примигна срещу мен неразбиращо, а аз кимнах към слушалките му. Устата му оформи "О", а аз самодоволно се настаних на стола си.

Знаех какво е да си на ново място с хора, които не могат да те разберат. Ако някой ми беше протегнал ръка преди години, нещата сега щяха да са много, много по-различни. Затова не виждах нищо лошо в това и аз да помогна.

„Можеш да ми казваш Паркър."

След известна доза мълчание, синьокосия просто рече:

„Алек."

А на мен това ми бе напълно достатъчно, особености факта, че ми подаде едната си слушалка. С охота приех, макар и да изпусках любимия си час.

Нула за съдбата и точка за мен.