« C r e a t e »

1|

„Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници.“
(Малкият принц, Екзюпери)

~×~

Роуз, ден първи.

„Всички си имат проблеми“

Понякога нещата в живота ни просто се случват - те не са планирани от никого, и нищо не ги е предизвикало. Понякога житейският ни път обича да ни изправя пред трудности, с които трябва да се преборим сами.

А и понякога жаждата ни за борба е по-слаба от преди и ни кара да се чувстваме бездиханни и загубени в себе си. Усещаме се като безнадеждно лутащите се снежнобели светлинки из океана на сенките в света ни - предадени, самотни, отчаяни... Готови да се предадем пред мрака - без възражения или желание за борба.

Понякога и аз имах нужда всичко да спре.

~×~

Тълпата от тинейджъри, кои пияни, кои трезви, растеше с всяка изминала секунда. Тяло в тяло, те сякаш изтръгваха кислорода от дробовете ми, карайки ги да умоляват за пощада. Всеки допир но кожата ми, до мен самата, бе същинско мъчение. Толкова много хора се лутаха из виещите се непознати и твърде тесни коридори...

Ди-шай. Дишай.

Образите пред мен бяха замъглени, полюшваха се в хаотичен танц из училищните коридори; нечии лица грееха от фалшиви и добре отиграни усмивки, други пък бледнееха мъртвешки, досущ като моето. Тук бе пълно с всякакви типове хора, ала и сред това множество, аз отново се чувствах сама.

Но имах ли право на собствен глас?
Всеки си има проблеми, а и аз нямам право да хленча. Сама бях пожелала да завърша в ново училище. В нов град. И естествено старата аз, готова да унищожи всичко, до което се докосне.

Сивотата на коридорите и меката слънчева светлина, разстилаща се измежду тях, бе непоносима. Всичко за мен бе като привидение от някой безкраен кошмар - всичко бе станало сиво. Дори и аз.

~×~

Поемайки си все по-кратки глътки въздух, крачех неуверено из училищната сграда. За няколко премигвания тя се бе превърнала от претъпкана в пуста. Хората, шумът и хаосът ги нямаше, макар разрухата и писъците още да витаеха из мислите ми.

Не се паникьосвай.

Ненавиждах това, че нямах и на представа къде се намирам, че не познавах това проклето място.
Ненавиждах това, че не посмях да заговоря никого, не опитах дори.
В момента, най-общо казано, ненавиждах себе си и то с причина.

Различих предупредителния звънец от бумтежа в главата ми и нервно се завъртях около оста си. Мразех да се самосъжалявам, но защо все на мен се случваха подобни издънки?

Тъкмо се канех да се върна назад по сивия коридор, когато нечия силна ръка стисна рамото ми. Притаих немия си писък и насочих тъмните си ириси към високото момче с огромни кръгове под очите, което бързо отмести пръстите си.

„Изгубили се?“

Хайде, Роуз, можеш. Той е човек, дявол да го вземе, нищо няма да ти стори. Не ти ли омръзна да си вечната страхливка?

Плахо кимнах с глава, концентрирайки все още размътения му образ. Проницателните му маслиненозелени очи ме преценяваха внимателно. Без да пита, грабна листа хартия от тънките ми немощни ръце. Щом прочете съдържанието, вирна вежда и додаде:

„Третия етаж, петата врата от ляво.“

Макар и вътрешно да съзнавах, че нямаше да му кажа нищо повече, се почувствах разочарована от това, че се отдалечи някъде из замъглените и тесни коридори, в които вече можех да вдишвам. Онова мрачно момче бе първия човек, с когото разговарях от месеци.

И за пръв път от месеци виждах толкова ясно.