« C r e a t e »

6|

Паркър

"Началото на края"

Дните се точеха, минава спокойно, някак твърде безгрижно...

Без проблеми.
Без сбивания.
Без тях.

Винаги смятах, че това да започнеш на чисто е напълно невъзможно. Не съм и мечтал, че ще мога просто ей така да загърбя миналото си, но ето, че успявах. Съдбата никога не ме беше обичала.
Накарала ме бе да разрушавам и заблуждавам себе си. Защо обаче сега ме щадеше така?

Имах приятели, имах частично и семейство, разполагах с нелоша работа... Някак не се връзваше.

Такива мисли минаваха през главата ми, докато нервно потропвах с пръсти по масата в училищната кафетария. Обядът ми си оставаше недокоснат - не че помията, която ни сервираха тук, беше храна; имах чувството, че нещото в чинията премигва насреща ми и се готви да ми скочи.

"Добре ли си?" - попита женски глас зад мен, изваждайки ме от размислите. Беше надменен и твърде студен, за да е някой, на чието присъствие бих се зарадвал.

Не се извърнах, не беше и нужно. Момичето, което ме заговори, с финес се настани на отсрещната страна на масата. Огненочервената ѝ коса беше спусната и къдриците се спускаха като водопад по раменете ѝ. Лицето ѝ беше цялото в лунички и белези. Зелените ми очи обаче веднага се насочиха към торбичките под нейните. Явно още се опитваше да ги прикрие. И още не ѝ се получаваше.

Преди смехът ѝ ми се струваше сладостен, но сега само ме караше да се чувствам по-неудобно. Звукът беше смразяващ и твърде фалшив, за да бъда привлечен от него, не и отново.

"Бързо забравяш кои са ти приятели, Парк."

Радвах се, че кафетарията беше все още пуста и че никой нямаше да чуе разговора ни.

"Какво стана, миличък? Носталгията ли те обзе?"

Свъсих вежди насреща ѝ. Тази година не ми беше създавала проблеми, но предполагам, че общото минало още ни свързваше.

"Ти ме докара до дъното, Ким. Никога не си значела, никога няма и да значиш нещо за мен."

Тя само нави един от червените си кичури около пръста си. Лицето ѝ не издаваше нищо, но в очите ѝ бошуваха яростни пламъци.

"Преди пееше друга песен. Старите навици се връщат, Парк, особено... вредните. А аз ще те чакам. Не е късно да започнем на чисто."

Тя се надвеси над масата и прокара пръст по скулата ми. Продължи надолу по шията ми, докато не стигна до една златиста резка. Белегът, който вероятно щях да нося цял живот.

"Е, скъпи ми Парк, как е т..."

Дори не я оставих да продължи, не бях способен да го направя. Хванах ръката ѝ и я отблъснах. Надвес се над масата като нев, а Ким ме гледаше насмешливо. Исках да я ударя, но заради камерите тя знаеше, че ще остане невредима.

"Слушай какво, миличка. Престани да се бъркаш в живота ми. И без това направи достатъчно" - казах с кисела усмивка, въздържайки напиращите у мен спомени.

"Напротив - отвърна все така самодоволно тя. - Тепърва започвам, скъпи. Скоро пак ще си същият. Ще си част от нас."

След тези думи Ким се усмихна и се запиля из плетеницата от училищни коридори. А аз за пореден път се убедих, че съдбата е кучка.