« C r e a t e »

3|

Роуз, ден трети

"Явно обичам да се самозалъгвам"

Не ме разбирайте погрешно - винаги съм ценяла и малкото, което имам. Обичам семейството си, но отчаяно исках промяна, чрез която да избягам от нежеланите и твърде тежки за един тийнейджър спомени. Просто желаех да си дам почивка и време за размисъл.

Не знам колко сляпа трябва да съм била, за да се самозалъгвам така жестоко. Смятах, че ако с мама се махнем от стария ни дом и се преместим в нов град, старите навици също щяха да изчезнат. Щяхме да забравим за татко и може би някакси щяхме да се справим с болката.

Колко много грешах само...

През следващите два дни не посетих учебни занятия - бях твърде заета да се грижа за мъртво пияната си майка. Поредния купон, с поредните фалшиви приятели. Миризмата на алкохол дълго щеше да се просмуква в чисто новия ни апартамент... И познайте на кого му се отдаваше честта да разчисти бъркотията - за ваше улеснение, вариантите не са много.

Наистина обичах семейството си, но понякога всичко това ми идваше вповече.

~×~

Когато се върнах в училище, върху фасадата на сградата беше поставен постер с огромен лакатушещ надпис. Всички тези завъртулки и цветове ме побъркваха, караха ме да се почувства повредена.

Тичешком влязох в училище.
Бягах по коридорите в опит да намеря правилния кабинет. Имах литература - най-кошмарния от всички учебни предмети за мен.

Нито писането, нито четенето, нито концентрацията ми понасяха добре.

Шмугнах се в кабинета, който по чудо бях намерила, а очите ми шареха из чиновете. Всичко беше толкова размазано - непознатото ме плашеше, напомняше ми колко несъвършенства притежавах.
Мразех, когато някой ми обръщаше внимание. А когато над двадесет чифта очи изпиваха живота от теб, напрежението скачаше десетократно.

Разклатих глава, за да се отърся от ужаса. Бумтежът в мислите ми не секваше, но успях да мярна свободен заден чин. Идеалното място за мен - почти на бегом се втурнах към него.

Малко преди началото на часа до мен се настани тъмнокосо момче, което ми изглеждашв доста познато. Маслиненозелените му очи разсеяха сенките около изпитото му лице, а малка усмивка се ливна върху лицето му.

"Хей."

Познах го.

"Здравей."

Сякаш виждах по-ясно, а пулсът ми се позабави. Започнах да дишам нормално.

Колебливо се усмихнах.

"Казвам се Роуз, между другото."

Очите му заискряха като нощно небе, обляно със звездна светлина. Знаех, че само си въобразявам, но ми се стори, че светлината, лумтяща от прозорците, обагря в златисто бледото му лице.

"Паркър" - представи се той и протегна ръката си.

От движението му малко се сепнах -  ненавиждах контакта с другите същества. Всеки допир, всяка дума ме караха да потръпвам, по незнайни и за мен самата причини.
И все пак се насилих да протегна ръка в отговор. За пръв път, през целия ми живот, приех нечия помощ.

"Надявам се, че можем да станем приятели?" - попита тъмнокосият с надежда и смелост, каквито аз определено не притежавах.

Да, и аз се надявах да намеря приятел. Но съдбата ми беше изиграла толкова лоши номера, че не посмях да отговоря. Страхувах се, че безобидната ми мечта щеше да погине, още преди да ѝ се е дало шанс да просъществува.

В живота ми любимите ми хора винаги изчезваха или ме нараняваха. Но в онзи така светъл момент, си позволих да се самозалъжа, да си кажа, че всичко ще бъде наред.

И отново, както всеки друг път, аз допусках фатална за себе си и околните грешка.